Different Boy (*Dylan O'Brien*)

Съжалявам, аз...

-Знаеш ли какво направи?-изкрещя, а аз се уплаших.

-Не...-казах тихо и отстъпих назад.

-Ти прие да го изслушаш!-продължаваше да крещи.-А ако някой му откаже, след като го изслушал У-МИ-РА! Винаги действаш толкова глупаво и импулсивно! Той е умен! Те са умни! Рано или късно ще разберат коя си и тогава ще свършиш, като човека, който самата ти уби!-тук той прекрачи границата.

-Аз ли действам глупаво? Извинявай, но ти си този, който винаги крие всичко от мен!  Никога не ми казваш нищо навреме и правя грешки! Може би ако поне веднъж ме предупредиш за нещата, няма да коментирам факта ти колко повърхностно мислиш!-преглътнах, а той се приближи към мен, захапа пръста на ръката си и издаде някакъв вид ръмжене.

-Брат, успокой се!-Тайлър беше отишъл до него.

-Да се успокоя? Тя ме влудява!-изкрещя.

-Аз те влудявам! Добре, щом за теб е такъв проблем да живееш с влудяваща убийца, като мен, която е тъпа и винаги действа импулсивно, ще си събера Багажа и ще си тръгна!-изкрещях и дори не дочаках отговора му.

Започнах да събирам нещата си.

-Била съм тъпа...-говорех си сама, пъхайки една блуза в сака ми.-И едва ли не ме нарече убийца!-продължавах да обирам дрехите. Сложих сака на леглото и започнах да се мъча да го затворя, но беше наистина претъпкан.

Вратата шумно се отвори и той влезе, макар и леко да накуцваше поради наскоро претърпяния инцидент. Тръшна вратата и дойде до мен. Взе сака от ръцете ми и започна да вади дрехите, хвърляйки ги из цялата стая.

-Какво правиш?-извиках, но той не отговори.

Опитах да го спра, но не постигнах абсолютно нищо. Когато всичките ми дрехи бяха разпилени, той се обърна към мен и рязко ме блъсна към стената, като ударих главата си и силна болка прониза тялото ми.

-Бела, аз...-каза, като очевидно се бореше със себе си.

-Какво още ще ми кажеш? Колко ме мразиш? Колко съм дразнеща и досадна с моите супи, които сигурно мислиш за тъпи? Кажи си... Всичко си кажи...-казах, като неусетно една сълза се бе спуснала самотно по лицето ми.

-Не, не... Не мисля нито едно от тези неща, които изброи, нито пък тези, които казах долу.

-Така ли? И защо да ти вярвам?-по лицето ми вече се стичаха много сълзи.

-Съжалявам, аз... Ти наистина си влудяваща и импулсивна, но знаеш ли? Това е причината да те обичам толкова много! Ти си същинска буря, изпитание, което аз толкова обичам! Не случайно има ураган с твоето име! Ти си такава, ходещо бедствие, което пречупва и най-коравото сърце! Ураганът Изабела! Ето, че застигна и мен и ме погубва всеки ден! Погубваш ме с ината си, погубваш ме с упоритостта, погубваш ме също и с грижовността си... Погубваш ме с любовта си! Любов силна като ураганен вятър, която се излива като дъжд по време на буря, любов, която запали душата ми, като мълния, ударила вековно дърво! Това си ти и те обичам такава!-след тези думи стоях мълчалива и гледах ирисите му, продължавайки да плача.-Буря, която отне човешки живот, за да спаси мизерно вековно заспало дърво, като мен... Сковано дърво...-усмихнах се леко.-Ти си ураган, който толкова ме изкушава да изляза от скривалището си и да се изгубя сред дъжда, вятъра и мълниите! Ураган, който ме притежава!