Letiria/Летирия (Bulgarian Teen Fiction)

Prologue. (749 words)

След откриването на Летирия.
Прехапах нервно устни, задвижвайки се по дългия коридор. Попригладих ризата си като продължих с уверена походка. Една, две, три, четири. Подминавах вратите без да ги поглеждам. Когато стигнах до петата, забавих крачка. Заоглеждах се и след като се уверих, че никой не ме е видял и няма да ми се наложи да се любувам на нечия компания, свих рязко вляво, затичвайки се към стълбището. Въпреки че прескачах стълбите през две, три, се стараех да стъпвам, колкото се може по-леко. Трябваше да съм бърза, но и тиха. Сърцето ми ускори ритъма си, всеки един удар утекваше в ушите ми. Трябваше да се върна. Спрях малко преди следващия етаж и опипах левия си джоб за кибрита. Извадих картонената кутийка, намествайки една от клечките между пръстите си и я запалих. Малкото пламъче се разнесе пред лицето ми, предоставяйки ми достатъчно светлина, за да мога да огледам стената. Потърсих червената вертикалната линия и я проследих с пръст, опипвайки внимателно мястото около нея. Натиснах с длан, побутвайки скрития панел в стената. Вратата се откри и погледа ми мина за последен път покрай стълбището зад мен. Отново извадих късмет, че никой не ме е проследил. Достатъчно съмнения бях пробудила, а исках да имам доверието им. Прекрачих прага на помещението и затворих вратата зад себе си. Плана ми бе проработил. Обля ме топла вълна поради вълнението, което изпитвах. Радвам се, че бях успяла. Заизкачвах поредното стълбище, този път водещо до моето местенце. Задъхана се спрях пред вратата и вдишах силно, изпълвайки дробовете си с въздух. Цялото това бързане, всички стълби изцеждаха и последната ми останала енергия. Натиснах бравата и се насочих директно към малкия дюшек до прозореца. Книгите, които до преди малко се намираха върху него, вече бяха грижливо подредени на купчинка отстрани. Застанах на колене, придърпвайки металната кутия в скута си и извадих ключето, което по-рано бях поместила в обувката си. С едно завъртане капака плавно се отвори нагоре. Наместих кибритената кутия между монетите и останалите скъпоценности и отново я заключих. Вътре имаше прекалено лични вещи. Всичко, свързано с Летирия на едно място. Чух открехването на вратата зад гърба си и инстинктивно хвърлих кутията, връщайки я на мястото й.
- Лидия? - гласът на Картър моментално изпари, насъбралото се в мен, напрежение и усетих как всеки един мускул на тялото ми се отпусна. Изправих се и се хвърлих в обятията му. Ръцете му се обвиха около кръста ми, притискайки ме към себе си.
- Явно съм ти липсвала? - попитах, като се стараех да прикривам вълнението, което изпитвах. Непосилна задача, имайки предвид, че всяка част от кожата ми настръхва при допира му.
- Идея си нямате, госпожице. - отвърна с лек поклон.
Ударих го по рамото и се засмях.
- Нека прескочим формалностите, сър. - усмихнах се лукаво, отвръщайки на шегата му.
Картър свали раницата от гърба си и извади шише с вода заедно с два сандвича.
- Предположих, че си гладна. - сви рамене в отговор на очуденото ми изражение.
Отворих устата си, за да кажа нещо, но бях прекъсната.
- Виж, Лидия. - погледа му обиколи стаята, огледа лавиците с книги и продължи. - Трябва да говорим. Може първо да хапнем, но както прецениш.
- Не, няма проблем. - върнах се при дюшека и поизбутах няколкото купчини книги около него. - За какво искаш да говорим? - седнах, а той колебливо се настани до мен. Измъкна някаква папка от раницата си и я отвори, подавайки ми черно бяла снимка.
- Познато ли ти е?
- Досущ като нея е. - възклинах, усещайки, че сълзите напират в очите ми.
Той кимна и побърза да ми покаже останалите снимки.
- Лидия, има огромна вероятност тя да е била там. Може би е знаела всичко. Може би не е случайно, че намерихме това място. Виж. - каза и обърна снимката към мен. - Дори е присъствала на двубоя. - говореше разпалено, като ми я посочваше в тълпата. Не можех да повярвам нито на ушите, нито на очите си. Това бе невъзможно.
- А, ако точно тя е била...
- Не! - отвърнах по-рязко, отколкото очаквах. - Това на снимките може да е просто жена, която адски прилича на нея.
- Напротив, Лия. Погледни! Виж само! - каза, размахвайки черно-белия лист пред очите ми. - Знаеш ли какво е това? Официален документ, който потвърждава самоличността й. - повиши леко глас.
- Не искам да слушам повече, моля те. - помолих. Връхлиташе ме нова информация с всяка изминала секунда, а бях изтощена. Не можех да осмисля казаното и видяното. Вероятно беше по-разумно да отложим разговора.
- Хубаво. - той се изправи, прибра всичко обратно в раницата си и се запъти към вратата. - Просто ми омръзна да отхвърляш всичко, което ти казвам.
Това пък какво беше?