Letiria/Летирия (Bulgarian Teen Fiction)

Chapter 2. (1450 words)

На следващия ден

- Значи предлагаш да ги потърсим? - сивите очи на Картър се взираха в моите, докато студената стена опираше гърба ми.
Кимнах в отговор и се присегнах до бюрото, за да взема дневника в ръцете си.
- И това... - отвърнах и подхвърлих черната тетрадка към него -...ще ни помогне.
Картър заоглежда овехтялата корица и поклати отрицателно глава.
- Не мисля, че е добра идея.
- А аз мисля, че идеята е повече от прекрасна. - отвърнах с усмивка.
Устните му образуваха права линия, а очите му продължаваха да бродят из корицата, сякаш щеше да открие нещо ново в нея.
- Хубаво. - пророни с въздишка и най-накрая откъсна поглед от ръцете си. - Какъв е планът ти?
- Нашия план. - поясних, натъртвайки на първата дума. - Като за начало ще прочетем дневника на Джовани, който е най-леснодостъпния източник на информация. Написал е, че е открил тайните панели, които са го довели до тази стая. Следователно вратите трябва да са тук, само трябва да разберем как да ги отворим. - вдигнах отчаяно рамене, издишайки насъбралия се в дробовете ми, въздух.
- Ти си единственото момиче, което познавам и би поело инициативата да търси тайни врати в таванско помещение, което се намира в собственото й училище. Наистина. - Картър се засмя тихо и отново наклони глава назад.
- Това комплимент ли е? - попитах, вдигайки вежди.
Той сви рамене и отново върна вниманието си върху разговора ни. Уговорката бе на следващия ден да се измъкнем от четвъртия час и да се срещнем горе. Изгарях от нетърпение. Мисълта, че бих могла да се озова на ново, непознато за мен място, будеше любопитството ми до краен предел.
Грабнах раницата си и излязох от помещението, озовавайки се в коридора. Придвижих се до стълбището и уверено започнах да слизам надолу, докато не стигнах първия етаж. Заобиколих покрай столовата, защото знаех, че по това време оттам не минаваше почти никой и вероятността да ме спипат беше минимална. Насочих се към големите метални врати, обозначени с надпис "Изход" над тях и понечих да изляза, когато някой зад мен изкрещя.
- Лидия Норис. - дълбокия плътен глас на директора утекна в ушите ми, карайки тялото ми да се закове на място. Виждайки сериозното изражение, с което крачеше към мен, ми се прииска да потъна в дън земя. Несъмнено беше ядосан. Господин Джонсън се присегна към лакътя ми, стискайки го силно и ме завлачи по коридора.
- Отиваме в кабинета ми. - уточни той с прорязваща нотка ярост в гласа си.
Кимнах намръщено и избутах, вкопчилата се в лакътя ми, ръка.
Мразех, когато проявяваше такава грубост. Той е директор на едно от най-елитните училища в града, не трябва ли да пази авторитета си? Извъртях очи, по-скоро на себе си, припомняйки си останалите случаи, в които се бях сблъсквала с порицанието му. Вървяхме с бясна скорост, тропота от блъскащите се в пода обувки, бе досущ като шума от маршируването на редица войници. Този път войникът бях аз и бях подложена под зоркото око на лейтенант Джонсън.
След като отключи кабинета си, ме покани да вляза. Процедурата ми бе ясна. Навярно щеше да ме предупреди за пореден "последен път" да обърна внимание на поведението си, защото не прилягало на една дама да се държи по такъв пренебрежителен начин с училищното заведение. Или на по-прост език - да посещавам отредените ми часове, написани в програмата.
Директор Джонсън ме подкани да се настаня върху кожения стол срещу него и преди да насочи вниманието си към мен, се обади по телефона, поставен на бюрото му. След като приключи с отказването на няколко, явно важни срещи, най-сетне се обърна към мен.
- Както сама виждате, бях доста зает. - той ми хвърли укорителен поглед преди да продължи - Но сега съм принуден отново да се занимавам с Вас и безотговорните Ви действия. Мислите ли, че на една дама й приляга да пренебрегва учебните си занятия, госпожице Норис? - попита, скръствайки ръце.
Ето, че се започна.
- Не, господин Джонсън.
- Тогава какво правихте извън класната стая? - той повдигна вежди и зачака отговор.
Сведох глава и подредих сценария наум, за да мога да вложа всичките си актьорски умения.
- Бях се запътила към тоалетните, но докато вървях по коридора ми прилоша. Реших да изляза, за да се освежа. Съжалявам, че понечих да го направя без разрешение, но просто исках да подишам чист въздух. Няма да се повтори. - обясних и изтрих длани в бедрата си.
Господин Джонсън потърка слепоочията си, сякаш преценявайки ситуацията и въздъхна, посочвайки ми вратата.
- Да не се повтаря. Този път съм сериозен, Лидия. Не е справедливо винаги някой друг да носи последствията от действията ти. Свободна си.
- Благодаря. - отвърнах и тихо затворих махагоновата врата след себе си.
"Винаги някой друг да носи последствията от действията ти." - думите му се превъртаха като грамофонна плоча в ума ми отново и отново. Какво искаше да каже? Нима бе потърпевш от моите постъпки?
Отворих вратите на училището и се запътих към вкъщи, поемайки по познатата улица вляво. Поздравих госпожа Ръсет, която разхождаше кучето си по алеята. Розовия пудел, който крачеше след нея, перфектно се връзваше с къдравата й коса. Понякога се чудех дали приликата е умишлено постигната, но това нямаше значение. Съседката ми изглеждаше добре, както винаги. Продължих да вървя по тротоара, закривайки челото си с длан. Слънцето блестеше право в очите ми и пречеше на зрението ми. Свих вдясно, проследявайки каменната пътечка, оградена с цветя и се запътих към голямата, бяла врата на къщата. Влизайки вътре веселите изражения на мама и татко веднага ме посрещнаха.
- Здравей, миличка. Рано се прибираш. - майка ми се доближи до мен, оставяйки малка целувка по бузата ми и ми подаде син плик с обрисувана червена панделка.
Погледнах и двама им въпросително, в очакване да ми обяснят какво точно се случваше, ала явно щях да разбера сама. Смъкнах раницата от гърба си и легнах на дивана, като започнах да отлепям плика в ръцете си. Преди да го отворя забелязах, че някой преди мен вече го беше направил. Ядосах се, задето отново бяха нарушили личното ми пространство, но този път вместо да се развикам, просто преглътнах няколко пъти и продължих действията си. Издърпах свитъка, поместен вътре и развързах канапа, който го пристягаше. Вече предусещах какво бе съдържанието му. Въздъхнах тежко и зачетох наум.
" Уважаема г-це Норис, пишем Ви във връзка с есето, адресирано до НюЙоркския университет "Кларктън", което ни изпратихте на дата 15.03.2016г. Поздравяваме Ви за усилията, които сте вложили. За нас ще бъде голяма чест и удоволствие да работим с човек като Вас и да Ви помогнем в осигуряването на добро образование. В тази връзка, получавате специална стипендия в размер на 3000 долара за първата година от обучението си. Очакваме отговор от Вас до 18.04.2016г. Моля погледнете инструкциите и бланката, които трябва да прочетете и попълните. Надяваме се да приемете предложението ни и в най-скоро време да Ви приветстваме в Кларктън.

Искрено Ваши:
Ейдриън Кейдж (главен директор на университет "Кларктън", Ню Йорк)
Питър Баркър (комисия по прием в университет "Кларктън", Ню Йорк) "
Стоях и гледах втрещено бялата хартия пред себе си. Баща ми се настани до мен, увивайки ръка около раменете ми.
- Поздравления, скъпа. - потърка с длан рамото ми и се усмихна вяло.
Хвърлих писмото върху холната маса с такава сила, че ако беше стъклена ваза, вече щеше да е счупена на ситни парченца. Изправих се бясно и започнах да крещя. Не ме интересуваше кой щеше да ме чуе, не ме интересуваше, че давах свобода на нервите си за пореден път, въпреки даденото обещание, не ме интересуваше дори и всички да разберат какво се случваше в дома ни.
- Как смеете да се ровите из нещата ми? Как изобщо сте си помислили да припарите до личните ми вещи? - вкопчих пръсти в косата си и се обърнах с лице към родителите си.
Есето беше скрито под хиляди останали документи и листовки, не искам да си помислям колко време им е отнело да го намерят.
- Ти. - продумах, сочейки баща ми. - От теб го очаквах. Но ти. - казах с треперещи устни и насочих показалеца си към майка ми. - Не съм предполагала, че си способна на подобно нещо. Изпратила си им есето. Изпратила си есето ми до университет, в който бях пределно ясна, че не искам да кандидатствам! - говорех на един дъх, краката и ръцете ми се тресяха от насъбралото се напрежение. Чувствах се като действащ вулкан, всеки момент можех да изригна.
- Миличка. - продума майка ми с тънък нежен гласец.
- Твоя ли беше идеята? - попитах, опитвайки да сдържа сълзите, които напираха в очите ми. Тя сведе поглед в земята, давайки ми ясен отговор.
Подсмръкнах няколко пъти, взех писмото в ръцете си и отворих кошчето за боклук, пъхайки го вътре. Обърнах се за последен път към тях и изтрих с длани очите си.
- Благодаря ви. Особено на теб, мамо. Наистина ме изненадахте. -
Изкачих стълбите до стаята си и тряснах вратата след себе си, карайки няколко от плакатите залепени от вътрешната страна да се разпилеят по пода.