Letiria/Летирия (Bulgarian Teen Fiction)

Chapter 1. (1403 words)

Преди откриването на Летирия.

Един месец по-рано.
Погледът ми минаваше ту през купищата книги, наредени по лавиците, ту през красивия полилей над главата ми и на няколко пъти се спираше върху гледката през прозореца. Светлината, идваща от него озаряваше високите стени и ги оцветяваше в меко, медено жълто. Всеки един детайл ме притегляше като магнит, чувах как книгите ми шепнеха, а стените бавно ме обгръщаха придърпвайки ме все по-близо. Лавиците от двете ми страни стигаха до тавана, подът леко поскърцваше на места. Видно беше, че таванското помещение, в което се намирах, бе забравено от училището. Личеше си, че никой не бе припарвал до него от месеци, години дори. Това щеше да бъде моето местенце.

Сега.
- Извинете? - вдигнах ръка, изчаквайки вниманието на учителя.
- Някакъв въпрос по урока ли имате, госпожице Норис? Нима не разбирате какво Ви обяснявам? Не бих се учудил, ако е така. - господин Уотърсън премести показалката от едната си ръка в другата и се обърна към мен, вдигайки въпросително вежди. Защо се държеше толкова надменно? Преглътнах, премигайки няколко пъти и стиснах юмруци, за да се успокоя.
- Всъщност, щях да Ви попитам дали е възможно да отида до медицинската сестра. Мисля, че ме заболя главата. - сложих ръка върху челото си и свъсих вежди, за да изглежда по-убедително. Както и очаквах той ми даде разрешението си и без да се бавя секунда повече, се запътих в обратната посока. Изминах дългия коридор и запристъпвах със ситни крачки по стълбището. Имах нужда да се успокоя, нервите ми се бяха обтегнали, заради неприятния разговор, който проведох с татко сутринта. Стигайки познатата дървена врата, усетих как освободих част от напрежението, което цял ден таях в себе си. Прекрачих прага й и доволна въздишка се изтръгна от устата ми. Прекосих стаята, усмихвайки се на себе си. Харесвах това място. Може би съм наследила обичта си към книгите от татко. Преди да се пропие винаги ми четеше. Усмивката ми помръкна, когато спомена за малката сутрешна кавга ме връхлетя.
- Мислиш си, че можеш да ме упрекваш заради държанието ми? - пренебрежителният ми смях утекна в тихата стая. - Бащинският ти дълг се изразява в това да обичаш и подкрепяш децата си, не мислиш ли? Да се грижиш за тях! - изкрещях сякаш баща ми беше в стаята. Вкопчих пръсти в косата си и издишах шумно. Запристъпвах напред-назад, с надеждата, че ще разсея гнева си. Нямаше резултат.
- Мамка му! - изругах и запратих една от възглавниците в стената. Потърках слепоочията си и се опитах да укротя прилива на емоции. Бях ядосана и не можех да мисля трезво.
- Някой е претърпял тежък ден. - нечий глас прекъсна мислите ми и моментално се обърнах в посоката от която идваше. - Извинявай, ако съм те изплашил, не исках да се натрапвам.
- От колко време стоиш там? - процедих през зъби и отпратих гневен поглед към него.
- Достатъчно, че да чуя монолога ти. - той се засмя, отпускайки главата си назад. - Аз съм Картър. - приближи се към мен и ми подаде ръката си. При други обстоятелства бих се радвала на компанията му. Но не и тук. Не сега.
- Ти. - повиших тон, забивайки показалеца си в гърдите му. - Вън!
Той на свой ред отмести ръката ми и се приближи към книгите от дясната ни страна.
- Хубаво местенце си си спретнала. - каза оглеждайки дюшека и останалите ми вещи. Усмивката му не слезе от лицето му и се почувствах виновна, задето му се развиках.
- Съжалявам. - пророних тихо. - За това, че си го изкарах на теб преди малко. - обясних, виждайки, че не разбира причината за извинението ми. Картър се застана пред мен, опитваше се да си наложи сериозно изражение.
- Да започнем на чисто. - каза с поглед забит право в очите ми.
- Името ми е Лидия. - отвърнах, поемайки ръката му.
- Много ми е приятно, - направи кратка пауза, целувайки ръката ми. - Лидия.
Виждайки странната ми физиономия, се преви на две от смях и аз не пропуснах да се присъединя. На няколко пъти се опита да каже нещо, но не можеше да сдържи смеха си. След като се окротихме, аз се настаних върху дюшека, а той полюбопитства, задавайки въпроси за стаичката.
- Толкова са много. - възкликна Картър, докато разглеждаше корицата на една от книгите. Върна я на мястото й и продължи напред, явно търсейки някоя, която да му хване окото. Удивлявах се на любопитството му, удивлявах се, че не бях сама, не бях единствената, която обичаше да се затрупва със стари писания.
- Чела ли си ги? - попита той с разперени ръце.
- Всичките? Не, разбира се. - засмях се и му посочих лявата лавица. - Прочела съм не повече от половината тук. А там - казах, сочейки с палец вдясно. - нито една.
- Значи е време да започнем от някъде. - Картър се придвижи от дясната ми страна и ми подаде ръка, за да се изправя. Задърпа ме и започна да оглежда кориците и заглавията едно по едно. - Виж тази. - издърпа едната и я пъхна в ръцете ми. "Как да се предпазим от нежелана бременност?" Извъртях очи.
- Харесва ми. Нека ти потърся нещо. - отвърнах шеговито и се разрових за подходящата. "50 неща, които всеки млад джентълмен трябва да знае" Подадох му я и се засмях при ядосаната му гримаса. Туше. Едно на едно сме, Картър.
- Какво ще кажеш за... - нямах търпение за следващия му ход. - Чакай малко. Лидия, виж. - той посочи някаква извехтяла тетрадка и я взе в ръцете си. Кориците бяха черни, с измачкани краища и мръсотия върху тях. Хвърли ми заинтригуван поглед, разгърна я и зачете на глас:
- Не започвам да водя този дневник за жителите на Летирия, а точно обратното. Целта ми, макар и да граничи с някоя далечна, недостижима мечта, е той да попадне в ръцете на някой, който не е имал честта да види красивата ни страна. Всичко, което съм научил е чиста и проста теория, но с радост бих я споделил с наш далечен посетител и (да се надяваме) бъдещ гражданин. За начало ще започна с тайните врати, като повтарям, че всичко е теоритично. Казвали са ми за скритите панели в стените на двореца. Веднъж чух обущаря да говори за страж, който е открил един от тях и никога не се е върнал. Посвещавам живота си на това да отговоря на всички въпроси, които със сигурност не витаят единствено в моята глава. Едно знам. Открия ли истината, ще се постарая да остане възможно най-дълго в тайна. Мислете ме за егоист, но хората тук-в двореца и селата, не са готови да узнаят. Подобно нещо би се отразило на цяла Летирия, последиците ще са огромни. Би избухнала гражданска война. Бунт след бунт ще се нарежда в низ от размирици.- Картър спря да чете и ме погледна умислено.
- Мислиш ли, че това е истина? - отговорих на погледа му.
Той пренебрегна думите ми и отгърна последните страници, като зачете наново:
- В последните си мигове съм готов да кажа, че живях гордо. И за миг не се разколебах, увереността ми ме водеше. Открих панелите и ги проучих. Оказа се, че не се крият само в двореца, а напротив - навсякъде са и всеки, решен да ги открие, ще осъществи целта си. По-интересното, обаче, се криеше зад тях. Минах през дълъг, тъмен коридор, и стигнах стълбище, извиващо се нагоре. Не знаех какво ме очаква, озъртах се, опасявайки се, че нещо всеки момент ще излезе от мрака, ала уви, това не се случи. След като изкачих стълбите, имаше врата. Не като тези в двореца - с кръгли дръжки, обсипани с диаманти, но не и като тези на селяните - дървена плоскост, която трябва да местиш с ръцете си, за да прекрачиш прага на къщата или конюшнята. Тази беше по-различна. Открехнах я с препускащо от страх сърце, но какво да видя! Купища книги от двете ми страни. Видях годината, изписана на една от тях. Нима бях пропътувал през времето? Трябваше да взема решение. Там очевидно живееше някой, очевидно бе, че има хора и още по-очевидно беше, че ако оставя дневника си някъде, прищипан между няколко книги, все някой щеше да го намери. Така и направих. Връщах се, дописвах новата информация и отново го оставях на лавицата. Докато не ме спипаха, че тършувам из двореца. Два пъти. Смъртната присъда ми се изплъзна първия път, заради милостта и съжалението на краля, но не и сега. Бих могъл да избягам, но това ще ме направи страхливец. Изпълних дълга към страната си. Открих неоткриваемото. Това ми е достатъчно. - Картър издиша, а притеснението ясно се четеше в очите му. Докоснах рамото му с длан и придърпах овехтялата тетрадка в ръцете си. Последните няколко думи бяха изписани в ъгъла на жълтия лист с размазани букви. "ЗА ЛЕТИРИЯ.
Ваш: Джовани Лука"