Letiria/Летирия (Bulgarian Teen Fiction)

Chapter 3. (1113 words)

Седнах на леглото и се опитах да спра, треперещите си ръце. Подскочих, чувайки, че вратата се открехва и се обърнах, за да срещна загрижения поглед на майка ми.
- Скъпа, не знаех, че това толкова ще те разстрои, не съм искала да... - тя заекваше, говореше на пресекулки докато правеше опити да ми обясни.
- Не може ли поне веднъж да ми оставите лично пространство? Моля те излез. - подсмръкнах и забърсах полуизсъхналите сълзи.
- Лидия, просто искам да...
- Аз просто искам да излезеш от стаята ми. - говорех монотонно, с безразличие.
- Добре. - видях отражението й в огледалото пред мен. Кимаше, по-скоро на себе си, сякаш убеждавайки се, че това, което прави е редно. Дървеният под изскърца няколко пъти в ритъма на крачките й, а след тях последва и плавното затваряне на вратата. Отпуснах цялата си тежест върху леглото, забивайки глава във възглавницата. Исках да крещя, да чупя и удрям. Исках да излея всичката ярост, която бях кътала в себе си тези няколко месеца. Всичко, което не беше изказано, в момента напираше да напусне устата ми. Трудът, който бях вложила в изглаждането на отношенията с родителите ми, отиде по дяволите. Изправих се, взимайки пухената възглавница в ръцете си и я запратих в стената. Една от картините на баща ми се строполи на пода, карайки вазата, която до преди малко се намираше върху бюрото, да се настани до съсипаното платно. Парчетата стъкло се разпиляха навсякъде, но това не ме интересуваше. Баща ми влетя в стаята, отваряйки рязко вратата.
- Какво си мислиш, че правиш? Лидия! -
Усмихнах се, спирайки очите си върху неговите, докато сълзите капеха от очите ми.
- Да, татко? Харесва ли ти гледката? Хубаво ли е да видиш нещо твое съсипано? -
Погледа му проследяваше празната стена, липсващата върху дървеното бюро ваза и разпилените по пода стъкълца.
- Винаги го правиш. - отвърна по-спокойно, отколкото очаквах. Подпря се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. - Искаме най-доброто за теб, защо не можеш да разбереш? Искаме един ден да стъпиш здраво на краката си, а ти знаеш, че можеш да го постигнеш. Ти си умно момиче, Лидия. Имай ни доверие.
- Знаеш ли какво? - озъбих се насреща му, грабнах чантата си и отворих гардероба. Нахвърлих първите дрехи, които видях и пристъпих към баща ми, внимавайки някое от стъклата да не се забие в крака ми.
- Виждаш ли парченцата? - попитах, сочейки към пода. - Знаеш, че това беше любимата ми ваза. Мога да я залепя, но никога няма да бъде, както преди. - избутах го от пътя си и преди да се запътя към изхода, извърнах глава за последен път, поглеждайки право в очите му.
- Това се случи много отдавна и с доверието ми, татко. -
Обърнах гръб на очуденото му изражение, подминах майка ми, която се опитваше да спре действията ми и излязох от къщата, срещайки се със студения пролетен вятър. Кожата ми настръхна и побързах да раздвижа длани нагоре-надолу по дължината на ръцете си в опит да разсея студа и да се стопля. А сега какво? Къде щях да отида? Малката лампичка в ума ми присветна и започнах да вървя надолу по улицата. Разговорът от преди малко се превърташе отново и отново в съзнанието ми. "Имай ни доверие." Как бих могла да им имам доверие? Пренебрегнах първите няколко лъжи, след това продължих да понасям следващите и така досега. Двамата се целеха в една и съща мишена. Прицелваха се, обмисляха внимателно хода си и с лека ръка пускаха стрелата, оставяйки я да се забие. Повече нямаше да бъда ничия прицел.
Имаше само едно място, където бих могла да отида. Придвижих се със ситни крачки по каменната пътечка и се спрях пред входната врата. Вдишах и издишах няколко пъти. Натрапвах се, не трябваше да го правя, ала нямах друг избор. Свих юмрука си и затропах леко по метала, чакайки някакъв звук от другата страна на стената. Шума от стъпките му се чуваше все по-силно, докато се приближаваше.
- Лидия? - попита Картър с изписана изненада върху лицето си, след като надникна между пролука на металната порта. Нервно се заиграх с мънистото на верижката около врата ми, избягвайки погледа му.
- Може ли да...
- Влез. - каза преди да съм довършила и отвори вратата по-широко, правейки ми път. Пристъпих напред, а тялото ми се закова на място, отказвайки да приеме, каквато и да е заповед. Опитах да помръдна, ала не можех. Знаех, че къщата му е голяма и се откроява в този квартал, но и през ум не ми бе минавало, че би могъл да живее в такъв огромен палат. Погледът ми обиколи "хола", който представляваше голямо, помещение с тъмни стени, мек бежов килим, бял кожен диван и един плазмен телевизор точно срещу него. Стените бяха високи, а по цялата им дължина, внимателно бяха обрисувани цветя в тъмен нюанс на синьо и лилаво. Ако човек не се загледа, би помислил, че са боядисани в черно.
- Нагоре по стълбите. - посочи ми Картър и се насилих да изляза от транса, за да мога да проследя погледа му. - Втората стая вляво. Остави раницата си, а аз ще те чакам тук, за да ми обясниш. -
Кимнах вяло и се насочих към стълбището. Това някакъв лабиринт ли трябва да е? Стаята, в която щях да спя не бе нищо особено, дори бих казала, че е малка, в сравнение с големите размери на останалата част от къщата. Хвърлих чантата върху леглото и побързах да сляза обратно на долния етаж, където ръцете на Картър бяха обгърнали една от възглавниците на дивана, а погледа му празно блуждаеше в екрана на телевизора. Приближих се до фигурата му и се настаних до него, копирайки позата, която бе заел. Той не помръдна, а просто продължи да наблюдава, играещите по екрана, силуети. Бяхме потънали в тишина, изглеждаше, че няма намерение да зададе въпроса, чийто отговор тормозеше и мен самата.
- Родителите ми. - промълвих съвсем тихо и плахо, сякаш тишината бе тънко парче стъкло и се опасявах, че ако повиша глас, то ще се пречупи, изсипвайки натрошените си парченца върху двама ни. Картър кимна няколко пъти, давайки ми знак да продължа. Разказах му всичко - от момента, в който държах писмото от университета в ръцете си, до този, в който съсипах картината на татко. Устните на Картър бяха образували права линия без да се отлепят една от друга, не издаваше никакъв звук. Слушаше ме внимателно, като от време на време поклащаше глава или свъсваше вежди.
- Затова сега съм при теб. - завърших разказа си и го погледнах, следейки реакцията му. Картър въздъхна тежко и се наведе към коленете си, притваряйки очи. Очаквах да ми каже нещо, да ми даде съвет, каквото и да е, но не и мълчанието му. Стоеше по този начин в продължение на няколко минути, докато не се обърна рязко към мен, пронизвайки ме с поглед.
- Ела. - усмихна се и се изправи, подканвайки ме да го последвам.
Какво го прихваща?