ANGEL IN THE SHADOWS: Книга 1- Shadow hunter or no?

4 глава - Всичко се променя

- Рейчъл? - усетих нечия ръка на челото си и отворих бавно очи.
 Намирах се в стаята си, а мама ме гледаше притеснено.
- Мамо? Какво стана? - промълвих и погледнах ръката си.
 Нямаше и следа от дългата цепнатина, която чудовището ми направи, докато се биехме. Дали пък всичко не беше просто сън? Но щом видях съсипаните си дрехи на пода това съмнение се изпари.
- Иратце ли ми направи? - попитах майка си.
- Да! Кастиел те донесе. Беше в безсъзнание и в раната ти имаше демонска отрова. - обясни ми тя.
- Значи наистина сме ловци на сенки? - въздъхнах изморено.
- Да...- мама наведе глава.
- Криеш ли нещо друго от мен, мамо? - надигнах се.
- Фамилията ни не е Крес, а... - започна тя.
- Колт? - прекъснах я.
 Майка ми кимна.
-  Друго? - затворих очи и въздъхнах.
- Местим се.
- Какво?! - бързо я погледнах.
- Ще живеем в института. - обясни мама - Вече не е безопасно да живеем тук. Този демон е бил изпратен да те нападне!
- Но защо? И кой го е изпратил? - станах от леглото стреснато.
- Не знам, но който и да е, знае къде живеем и е въпрос на време да ни нападне тук! - майка ми имаше торбички под очите.
 Знаех колко изморена и разтревожена е. Опитвах се да вляза в положението й, но не бях сигурна дали искам да се местя! Вярно е, че винаги съм мечтала да бъда ловец на сенки, да пазя света от демони, да живея в институт, но сега, когато беше реалност не можех да го приема! Едно е просто да си мечтаеш, съвсем друго да се превърне в реалност! Има мечти, които са си просто мечти, а точно тази не съм планирала да се сбъдва!
- Ами Мелъни? Тя не знае за ловците на сенки! - търсех причини да останем тук.
- В момента баща ти и Кастиел говорят с нея. - отвърна мама.
- Ами училище? - продължих.
- Ще напуснеш.
- Какво?! Как така?! - извиках.
- Ловците на сенки се обучават или в институтите, или в академията в Идрис. А ако те оставим да учиш в мунданското училище, рискуваме да те нападнат там, а няма как да те защитим там, Рейчъл! - знаех, че вече е безмислено да споря.
Нищо нямаше да се промени.
- Събери си багажа! - изведнъж ми каза мама.
- Но защо? - погледнах я - Сега ли ще се изнесем?
- Ти и Мелъни да. Още тази вечер отивате в института, за да сте в безопасност. Аз и баща ти знаем как да се справим ако ни нападнат, а и трябва да съберем останалите неща. - обясни ми тя - Побързай! Вземи и куфарите от Кия и Жоайоз! Кастиел те чака долу.  Ще отидете с него! Той лично пое грижата да ви защитава.
- И сама мога да се защитавам! Имам черен колан по карате, мамо! - сопнах се изнервено.
- Демоните трудно ще ги надвиеш с карате... - намигна ми мама.
 В крайна сметка събрах най-нужното от багажа си и слязох долу. Видях, че до Мел също имаше куфар. Прегърнах мама и татко и излязох.
 Следващите часове минаха като на лента. Кастиел ни заведе до онази стара порутена църква, където Кия ми даде оръжията. Вълшебния прах беше скрил огромната сграда, приличаща на дворец, която се намираше на мястото й.
 След това ни заведе в кабинета на Кия, която ни приветства и ни показа стаите ни.  Моята беше точно до тази на Кас. Голяма, широка, с огромно легло по средата с балдахин. Имаше сини копринени завеси около него. Също така в стаята имаше тоалетка с голямо обло огледало украсено с бяла рамка със старинни орнаменти.  До тоалетката беше и големият бял гардероб, в който прибрах дрехите си. От другата й страна пък имаше рафтове за книги. Сложих тези, които си бях взела сега, а скоро тук щях да наредя цялата си колекция. От другата страна на леглото имаше китайски параван, а до него врата към банята. Харесвах новата си стая и то много, но не я чувствах като своя...Но това предлагаха обстоятелствата... 
 Когато Кас ме занесе при родителите ми, мама е сменила дрехите ми с дънки и син суитшърт.
 Извадих един сив потник и долнището на пижамата ми, което беше тъмно синьо, на възглавнички и будилници. Сплетох косата си на две рибени кости. Съблякох дрехите си и тръгнах да обличам пижамата си, когато вратата се отвори. 
- Ти не чукаш ли?! - извиках на Кас и се опитах да прикрия тялото си, иначе облечено само с бельо.
- Ами...- започна той, но погледа му мина по мен, след което се изчерви - Ще говорим после!- и излезе бързо.
 Облякох пижамата си и почуках на вратата му.
- Влез! - чух го да вика и отворих.
 Неговата стая беше подобна на моята, но имаше червени стени.
- Не те ли депресира този цвят? - попитах го.
 Видя къде гледам и се усмихна.
- Не обръщам особено внимание. - отговори ми.
- Този цвят не е подходящ за спалня. Трябва да са по-спокойни цветове! Като синьо, зелено, лилаво, бежово... - започнах.
- Не си тук, за да говорим за стените на стаята ми, Рейчъл! - изведнъж усетих как Кастиел се изнерви и стана от леглото.
- Добре! Няма нужда да си груб! - сопнах  се и скръстих ръце пред гърдите си - Тогава за какво ме повика? Не съм тук по собствено желание.
 Кастиел въздъхна и се приближи.
- Исках да поговорим за днес... - отвърна замислено.
- Какво има да говорим за днес? Че очаквах да бъде просто един нормален Хелоуин, че едва не бях убита от демон и живота ми се преобърна с краката нагоре? - неусетно заплаках.
 Знаех, че стане така! Въпрос на време бе да рухна. Но се надявах, че ще бъда сама когато се случи!
- Хей, Рейчъл, успокой се! - изведнъж Кас ме прегърна.
 Облегнах глава на рамото му и продължих да плача.
- Просто всичко се промени толкова бързо! - промълвих разстроена. 
 Той ме притисна към себе си и ме погали по косата.
- Понякога животът ни подлага на изпитания, които колкото и трудни да са, трябва да се преодолеят... - говореше ми спокойно
- Кас, може ли да спя при теб? - казах изведнъж, докато подсмърчах и го погледнах.
 Не исках да оставам сама точно днес, след всичко, което се случи.
 Той се замисли за момент.
- Ела! - каза ми след това и легнахме на леглото един срещу друг. Усетих, че колието ми със син камък е все още на врата ми, затова го свалих и го оставих на нощното шкафче до леглото, а след това се обърнах към Кас.
 Очите му бяха прекрасни! Бяха зелени също като моите, но в по-светъл нюанс.
- Така и не разбрах на колко години си... - проговорих, докато се гледахме.
- На 17. - отговори ми.
- А къде са родителите ти? - продължих да питам.
- Загинаха, когато бях на 12. - отвърна печално.
- Съжалявам...- казах и се скастрих на ум, че му задавам такива въпроси.
- Не че това променя нещо... - чувствах, че го боли при спомена за родителите му.
Може би трябваше да спра да говоря... Достатъчно задължена му бях за днес, оставаше само и да му надуя главата.
- Лека нощ! - бе последното което казах и затворих очи.
- Лека нощ, Рейчъл! - отвърна ми.
 Скоро заспах.
 След около час красива песен ме събуди от сън. Звучеше като класическа китара.
 Отворих очи и видях как Кас стои на един стол пред прозореца, свирейки на китара и пеейки спокойна песен.
- Събудих ли те? - изведнъж спря да свири и ме погледна.
- Звучиш прекрасно! - възкликнах радостно.
- Благодаря... - отвърна ми той.
- Ще ми попееш ли малко? - попитах го обнадеждено.
- Какво искаш да ти изпея? - погледна ме.
- Любимата ти приспивна песен. - отговорих с усмивка.
 Кас засвири красива мелодия в ре минор, а аз се върнах в леглото и отново затворих очи.