Тази сутрин се събудих и реших, че съм Гошо. Понякога съм Гошо, друг път Никол. А пък друг път, решавам, че съм брат му. Погледнах се в огледалото. Заридах шумно и неудържимо. Съседите викнаха пожарна. Скрих се, за да не ме видят. Да не видят тази оголена душа. Да не видят скръбното ми лице. Да не видят мазната ми коса. Да не видят черните ми кръгове, които падат под очите ми като завесите от прозореца. Скрих се. Там, в дълбините на моя храм. Зад дивана.
За жалост, намериха моето скривалище. Заридах още по-силно, не исках да видят това, което завинаги ще остави белег в душите им. В тези души, които всеки вторник прииждат, за да ме спасяват от терзания. За първи път бях им позволила да ме видят. Ако някой друг можеше да види накърнените им лица, през моите очи. Затвори очите си и бавно се свлече на пода, докато се опитвах да се скрия. Далеч бях от мисълта да погубя невинен живот. Риданията на роднините им се чуваха през студените нощи. Хладното тяло потропваше на вратата ми, докато се опитвах да се избавя от мъките. Мъки, които така и не ме напуснаха. От този ден нататък повече не бях Гошо.
