13 април 2035 г.
Загорелите ми ръце стържат остатъка от храната по тенджерата. Чувам звук. На вратата се чука. Отварям.
-Гошо?- казвам аз, с неуверен тон.
-Никол!- казва и подхвърля мазна усмивка. –Радвам се да те видя отново!
-А-а-аз...- Незнам как да отговоря. Незнам с какви намерения е дошъл.
Влиза с калните си обувки.
-После сама ще чистиш след себе си!- казвам аз.
30 юни 1994 г.
Беше мрачен ден. Хората тичаха с подгизналите си чадъри. Гошо, Никол и Брат му (трите ми самоличности). Бяхме в гората. В старата ни къща. Гледахме течащото небе. Гръмотевиците, препускащи през облаците. Малките капчици се стичаха по листата на дърветата. Бавно и полека. В пластмасовите си чашки за бира сипвахме шотове. Един по един влизаха парещо в гърлата ни. Не беше най-добрият ни ден, но поне се забавлявахме, бяхме решили да разпуснем след последния ден от десети клас. Минаха се няколко часа.Бутилката беше празна, а чашите бяха сухи. Бяхме се задълбочили в размисли. Дъждът спря и реших да изляза на чист въздух. Започнах да ходя по пътеката от паднали клони и трева. Отдалечих се от постройката. Стигнах до езерото и се наведох надолу. Исках да видя отражението си. Това беше последния път, в който видях алените ми устни, сините ми очи и дългата ми медено-руса коса. От дълбините излезе нещо, което срина целият ми живот, животът на едно седемнадесет годишно момиче.
