Това - онова

Това сме ние хората - събирачи на души

Ние, хората, сме интересни.
При среща с нов човек избираме кое наше лице да види той и обратното - виждаме това, което другият ни е позволил. Но с времето маските от нашите много лица падат една по една - било то, защото сме предразположени или принудени, търсени или търсещи, радостни или тъжни. И в процеса на познанство установяваме неписани, дори неизказани правила помежду си, отнасящи се до това кое лице кога и колко често се появява.
Ние, хората, сме нагли.
Въпреки тези правила, ние продължаваме да искаме. И другият рано или късно разкрива толкова желаното от нас лице. И ние се вкопчваме жадно в него в желанието си да го изследваме, да опознаем всяка една точка от него, да достигнем границите му и да ги прекрачим, грабим от съществото му, изсмукваме живителните му жилки и после го запокитваме в някой далечен ъгъл, така че да не гледаме колко жалко е станало.
Ние, хората, сме алчни.
След като едното лице ни е омръзнало, какво правим? Извикваме следващото и отново следва онзи процес на омаломощаване. И пак, и пак ... И какво накрая? След цялото това вземане, грабене, изсмукване, поглъщане и изследване лицата се изчерпват. Но щом имат край, значи имат и начало. А къде е то? Коя е майката на тези клети деца?
Душата. Тя е създателката им и тя ги приютява, когато биват отлъчени. Да, тя е онзи "далечен ъгъл", където отиват запокитените лица. Децата й я поддържат жива и тя тях.
След като едното от лицата се покаже и бъде омаломощено от нас, то се изпразва и оставя голо място в душата. Накрая тя самата се разголва пред нас - болнава, почти мъртва, поддържана единствено от тялото.
Ние, хората, сме глупави.
Като видим празната душа, какво правим? Заемаме се да я запълним ли? Нееее... Просто затвърждаваме придобития навик - запокитваме и нея. А трудната работа с попълването на празнината оставяме на друг.
Ние, хората, сме заблудени.
Захвърляме душата и я забравяме. Извлекли сме, което сме могли от лицата й и сме доволни. Но не осъзнаваме нещо много важно - извършили сме грях. Какъв ли? Докосвали сме се до душата, разбира се. Страшното е, че тя е свещена и докоснеш ли се до нея - край. Тя може и да си отиде, но отражението й винаги ще те намери. И ще се загнезди някъде в теб. Представи си, колко души, дори и само техните призраци, държим в себе си...
Това сме ние хората - събирачи на души.