Това - онова

Влюбена?

Какво означава да си влюбен?
Не са ме учили и не знам. Или по-точно - все още не съм открила това знание.

Но защо хората казват, че има правилни и неправилни хора, в които да се влюбиш? Какво изобщо означава това? Дали харесваме външността на човек или това, което той крие зад нея? Грешно ли е да се влюбиш в грешния човек, ако и той е влюбен в теб? Има ли грях в този случай и ако да - къде, в кого и защо...
А има ли правилен и неправилен момент да се влюбиш; правилен и неправилен начин; правилна и неправилна възраст, на която да усетиш искрица любов? Защо правим всичко да изглежда толкова объркано!

Защо трябва да има разделение, след като подтикът е еднакъв - чисто обожание и нужда от нечие присъствие, грижа и внимание.
Защо трябва да казвам "влюбена съм в този или онзи човек"? Физическото привличане не е любов. То поражда интерес и предпоставка за опознаване. Предразполага към по-нататъшно желание за общуване. Но ефектът от физиката отминава. Важно е дали едновременно с него се е зародило и нещо друго - емоционалното привличане, и дали именно то ще остане впоследствие. Ако го няма, то няма нищо.
Защото не мисля, че се влюбваме в човека-облик, а в човека-душа.

Тогава...
Грешно ли е да се влюбя в душа, чийто физически облик изглежда твърде млад или твърде стар, твърде посредствен или твърде различен?

Да предположим, че едно дете крие в себе си неочаквана мъдрост, добросърдечност и тълкуване за живота, присъщи на старец, а някой зрял човек се носи из съществуването си без да влага мисъл, без да търси отговори, без да се заинтригува от случващото се около него... Съществуват и такива хора, нали?

Аз съм имала невероятния късмет да се срещна с гениални, чисти детски души, мислещи по свой собствен неповторим и пораждащ възхищение начин. Тяхната логика е странна и с много заобиколни пътища и разклонения, които все пак водят до смислени краища. Те оглеждат ситуацията от всички страни, за които се сетят, и тогава си правят заключения. Не се страхуват да мислят различно. Оставала съм изумена от такива будни умове и, гарантирам, невероятна наслада е да съм до тях. (Кой да знае, че нечие присъствие може да има сладък привкус?!)  Приятно ми е да ги слушам. Приятно ми е да усещам топлината от усмихнатите им сърца. В тяхната компания искам да хвана стрелките на часовника и да не пускам времето да тече, докато аз не пожелая. Но, уви, с тях то се движи със скоростта на светлината, също както мислите им. Приятно ми е да се чувствам "по-незнаеща", "по-глупава" от някой по-малък на възраст от мен. А това, дори и рядко, се случва, повярвайте ми! Дали аз съм пропуснала, или тези невинни мъдреци са напреднали мисловно, за да ги срещна и да ме научат на нещо?

А защо ви запознавам с тях? Има нещо съмнително...
Кажете ми - как да не ги обожавам!
Толкова прости по своята същност, а толкова сложно мислещи! Една тяхна красива черта е, че не са самодоволни, въпреки че имат повод да са изключително горди от себе си. Но да не би да не го осъзнават, или просто нямат нужда от тази показност? Или разбират, че и те имат да учат още много-много, за да се почувстват дори малко над другите, на които самите те се възхищават?

Мога само да се чудя.
Във всички случаи тези души са просто себе си - усмихнати, добронамерени, чисти, непроменени от чуждо влияние. Не се нуждаят от нечие одобрение, за да бъдат себе си, знаят, че не са перфектни, но и че никой не е постигнал съвършенство,  и това им е напълно достатъчно, за да се чувстват добре. Те оценяват и се радват на всичко, което се случва около тях.
Обожавам това, което техните души носят със и около себе си. А щом изпитвам обожание...
Дали не съм влюбена?