Случайна среща {Ким Нам Джун}

1.Сблъсъкът

{Биси}
Събудих се от силен трясък. Подскочих в леглото си и отворих очи. Огледах се и видях най- добрият ми приятел, Адам, да лежи на пода и да се държи за коляното.
Изкочих от леглото си и застанах пред него.

-Адам, идиот такъв! Изплаши ме!- казах аз и го ударих по рамото.

-Аууу...- викна той на свой ред и се изправи от пода, държейки се за рамото.- Знаеш, че не мога да издържам на болка.

-Знам, знам, извинявай- засмях се.- А защо си тук толкова рано?

- За да ти напомня, за състезанието по физика- отвърна ми той и се изправи от пода.

-Но то е чак от 10- измрънках и погледнах будилника намиращ се на нощното ми шкафче. Стрелките показваха 07:00.- Има още много време до тогава!

-Тук грешиш- заяви Адам и застана пред гардероба ми.- Има само три часа. На мен ми отнема толкова само да си оправя косата!

Завъртях очи и изпуфтях недоволно. Нямаше смисъл да споря с него. Личеше си, че няма да си тръгне от тук без мен, за това се примирих със ситуацията и се отправих към банята за обичайните си сутрешни процедури.

След като приключих с тях, се върнах в стаята си. Адам го нямаше, но на леглото лежаха дънков гащеризон и бяла блуза.

Облякох се и си обух бели кецове Converse. Прибрах необходимите ми неща в черната си раница и излязох от стаята си.

***

Адам спря колата си на паркинга пред училището, където щеше да се проведе състезанието. Той ми предложи да ме закара, тъй като имал работа около гимназията.

-Много благодаря, че ме докара- казах му и откопчах колана си.

-Няма защо- отвърна ми той и ме прегърна.-Обади ми се, когато приключиш, ако съм свършил работа ще мина да те взема.

-Добре- казах и излязох от колата. Адам ми помаха за последен път и потегли надолу по улицата. Останах на мястото си, загледана в отдалечаващия се автомобил няколко минути, след което погледнах часовника на ръката си. Беше 09:15. Имах още 45 минути до началото на състезанието, за това реших да отскоча до Starbucks. Определено имах нужда от кофеин, тъй като станах по-рано от обичайното (Благодаря ти, Адам!).

За мое голямо щастие нямаше хора и изпълниха поръчката ми бързо.

На излизане от кафенето усетих вибрации идващи от телефона ми. Извадих го от джоба си и погледнах екрана.

От Адам:
Късмет на състезанието, малчо! Ще стискам палци. Ти можеш!

Завъртях раздразнено очи. Мразех да ме нарича "малчо". Бях само една година по-малка от него.

Понечих да отговоря, но преди да успея се сблъсках с някого. Ръката ми се ратрепери и залях човека пред мен.

-Виж какво направи! Това беше любимата ми тениска!- кресна момчето.-Следващия път може да си гледаш в краката си, а не в скапания телефон! Мамка му! Знаеш ли колко трудно излизат петната от кафе?!

-Аз ли съм виновна!- извиках на свой ред.- Ти не виждаш ли, че излизат хора?!- Тръгнах си с високо вдигната глава, оставяйки онемялото момче зад мен.