Случайна среща {Ким Нам Джун}

2.Изненадата

{Нам Джун}
-ТАЗИ... МАЛКА....За каква се мисли!!- казах  ядосано😠.

- Какво се палиш толкова?! - засмя се Джаксън (най-добрият ми приятел).- Просто една тениска. Имаш хиляди такива.

Изпуфтях раздразнено.

- Знаеш какво значи тази тениска за мен...- казах и се замислих за миналото...

Ядосах се още повече. Обърнах се и се затичах към момичето. В гнева си не разбрах какво ми извика Джаксън.

Настигнах я и я дръпнах. Момичето подскочи и обръщайки се рязко ми удари силен шамар.

{Биси}
Някакъв перверзник ме преследваше, дръпна ме и му зашлевих шамар. Побягнах бързо към училището, чувайки как ме вика.

***

Настаних се на предпоследния чин откъм прозореца. Загледах се в пухкавите облаци отвън, когато чух подсвиркване. Обърнах се и видях момчето, което ме блъсна пред кафенето. Видях отпечатък от ръка на лицето му, погледнах към своята ръка и разбрах, че са еднакви!!! Бавно се придвижи към чина зад мен, но се спря на моя. Наведе се към мен и ми прошепна:

- Помниш ме, нали? - Посочи лицето си.- Разпозна ли това?

На лицето му се появи злобна усмивчица. Цялата ме побиха тръпки и напрежението ме завладя. След 5 минути трябваше да започне олимпиадата, а на мен ми прилошаваше само при мисълта, че трябва да седя в една стая с него поне 2 часа!!

{Нам Джун}
Седнах зад нея и забелязах как почна да се притеснява само от присъствието ми. Преди да вляза в стаята разбрах, че и тя обича физиката като мен, затова измислих сладко отмъщение за горчивото й държание.

Почнаха да раздават листовете с въпроси и задачи. Огледах стаята: имаше около 15 ученика, които изглеждаха глуповати,  дошли на олимпиадата само за оценка. Когато ми подадоха листовете, ги разгледах на бързо и се зарадвах, защото бяха лесни за мен. Пресметнах, че за задачите ще ми отнемат около 40 минути.
Видях, че тя също се зарадва на лесните задачи и дяволито се усмихнах, защото знаех, че ще ги реша преди нея. А момичето щеше да получи първа награда за срам.

{Биси}
Имах някакво странно предчуствие за первезника зад мен, но реших да го игнорирам, защото настроението ми се повдигна, когато видях задачите.

***

Мина половин час, а аз вече бях решила половината тест.
В един прекрасен момент, решавайки логическа задача за слонове, момчето зад мен почна да ме ръга с молива си. Първоначално не му обърнах внимание, но той почна да ми шепне простотии за умрели котки, които след смъртта си се превръщали в мишки....
Почнах да ставам все по- нервна и ми беше трудно да смятам. Помолих квесторката да ме пусне до тоалетна, защото не издържах повече. След като ме записа, излязох и веднага се запътих към чешмичката. Освежих се, прочистих ума си и влязох пак вътре. Когато стигнах до чина си, видях, че той ми е омазал половината лист с коректор. Ядосах се, но сдържах нервите си. Когато почна отново да ме ръга с молив, не издържах и извиках. Всички погледи  се обърнаха към мен и аз настръхнах. Учителките почнаха да говорят:

- Мисля че трябва да ви вземем листа, госпожице.

- Но защо? - учудих се.

- Защото пречите както на мен и другата госпожа, така и на всички ваши съученици около вас- отговори ми наперено тя.

- ОК. Ама няма смисъл да ме гоните, само от малко по-силен шепот - почнах да се защитавам.

- Не бъдете нахална, госпожице, за да не ви дисквалифицираме още сега!!! - каза вече раздразнено квесторката.

- Да бе, добре. Не се палете чак толкова!!! Ето, заповядайте!!! - отвърнах твърдо и треснах листа на бюрото им.

Когато се върнах до чина за нещата си, видях на задния чин - идиота - гърчейки се на стола от смях. Озъбих му се и излязох ядосано от стаята. Пред входа видях още по-големия идиот Джаксън. Той дойде към мен със загрижено лице:

- Добре ли си? Нещо си пребледняла.

- Какво те интересува пък теб!

- О, някой днес е кисел😄.

- И ако съм, ще направиш ли нещо - казах малко злобно.

- Кой те озлоби така, коте...Мъррр!!! 😏

- Твоят перверзен, скапан приятел!!!- Извиках в лицето му.

- За Джун-Джун ли говориш? - Попита учудено.

Засмях се леко.

- Така ли се казва. Хахаха...

Незнам как се подхлъзнах, но паднах върху Джун. Цялата почервенях от срам. Бързо се изправих, но не се извиних, защото нямах смелост, за да го погледна.
Той се засмя:

- Май обичаш да се сблъскваш с хората, а ?