Doomed

Пролог

  ''Старата изоставена библиотека''

 - Хайде де, Манди, моля те! - умолявах най- добрата си приятелка, от вече половин час, с най- милия поглед, който притежавах- тип ''кучешки очички'' - Само веднъж. Направи го заради мен!

   - Ох, добре. Хубаво, но отиваме там само за малко и толкова. - най- накрая склони тя.-    

    -Йей. - последва писък от моя страна, след това скочих да прегръщам русото момиче, пред мен.

  Часовете на деня се провлачваха прекалено бавно. Трябваше да стане поне 20:30, за да можем да отидем там по тъмно. И ето, че този момент най- сетне настъпи.

  Двете с Аманда вървяхме рамо до рамо и с всяка изминала крачка ентусиазмът в мен растеш, все повече и повече, колкото и тя да се опитваше да го секне с постоянното си мрънкане. На едното си рамо бях метнала черна раница с всичко необходимо за целта ни, единствено ни оставаше да стигнем до ''Старата, изоставена библиотека'' и да осъществим плана си.

   - Лив, това не е правилно. Не трябва да го правим. - каза Аманда, когато най- накрая стигнахме до избраната от нас дестинация.   

   - Стига си мрънкала, нищо няма да стане. Защо иначе бихме целия този път до тук? - секнах я аз, докато се заемах да подреждам нещата по земята.

  Щяхме да викаме духове по стария метод- с игла, конец и чаша. Първо поставих голям бял лист с изписана азбука, като от лявата и дясната му страна написах ''Да'' и ''Не'', после поставих стъклена чаша в центъра му, а през това време накарах Аманда да вдене конеца в иглата, която ѝ дадох.

   - Готова съм. - съобщи тя.  

   - Добре, супер, аз също. Кой ще държи конеца?  

   - Твоя беше идеята, ти си го дръж. - подаде ми го.

  Грабнах го от ръцете й, като не пропуснах да изпуфтя под носа си, но бях толкова ентусиазиран от предстоящото, че нищо не можеше да помрачи страхотното ми настроение. След това седнахме по турски от двете страни на листа и започнахме.

Време беше, щяхме да викаме духове!

  След не много дълго време, когато вече знаехме всичко възможно за ''нашия'' призрак, решихме, че му е време да си ходи.

   - Благодарим ти, че беше с нас, а сега може ли да си тръгнеш? - попитах го най- любезно, държаща в ръката си конеца, над чашата.

  В този момент, най- неочаквано всичко затихна. Навън стана още по- тъмно, от колкото всъщност беше, дори шумът от близкото кръстовище спря. Сякаш целият свят бе замръзнал и очакваше отговора на духа. Точно тогава лампите в стаята започнаха да премигват, докато най- накрая не спряха окончателно. А когато спряха... Чашата, над която висеше конеца, се пръсна на десетки малки частици. Лори хукна да събира парче по парче счупената стъклена чаша.

   - Аманда, няма смисъл! Да тръгваме.   

   - Имам предчувствие, че трябва да го направя.   

   - Лори! - знаех колко мрази да й казват така, по това и тя разбра, че аз не се шегувам, но продължи да събира парчетата от счупената чаша.

  Затова просто тръгнах, знаех, че щом си е наумила нещо ще го направи до самия му край. За това й се възхищавах, но точно сега ми идваше да я удуша с голи ръце. Вървях сравнително бавно, спрямо ситуацията, давах й преднина, но на всяка крачка се обръщах, за да проверя не само дали Аманда идва, но дали... Дали не идва нещо друго. Почти бях стигнала до изхода на сградата, когато чух стъпки и знаех, че това е тя. Спрях и я изчаках. В ръцете си държеше моята раница, но аз знаех, че вътре са стъклата, които тя събра. 

  Тогава отворихме дружно вратата и излязохме навън. Поехме си няколко пъти дълбоко въздух и продължихме с умерено темпо да крачим към нашия квартал.

И това беше. Бяхме спасени!

  Само ако знаеха колко същества ги дебнат от всякъде и само чакат да бъдат освободени, за да могат да се заемат с плановете си за унищожение. Само ако знаеха изобщо нямаше да се захванат с тази налудничава идея. Само ако знаеха... Но те не знаеха и тепърва им предстоеше да разберат.