Eternal Stares

Втора глава

- Ари! Събуди се! - шептеше майка ми.
Отворих очи, намирахме се на летището, но не виждах баща си:
- Къде е татко?
- Помислихме, че може да си гладна, затова отиде да ти вземе нещо.
- Не съм гладна.
- Трябва да хапнеш! - Защо настояваше толкова?
- Казах, че не съм гладна!
- Няма да споря, между другото, казаха че има телефонна кабина, искаш ли да те заведа, за да говориш с Абигейл?
- Не, благодаря.
- Какво ти е? Изглеждаш ядосана. - Майка ми не се спря с досадните си въпроси.
- Добре съм. - Опитах се да се усмихна, не се получи, но това явно я възпря.
- Какво правим още тук? Нали вече кацнахме? - Радвах се че съм преспала пътуването, не ми се седеше будна 3 часа без никакво занимание.
- Чакаме за кола от фирмата. Ще те закарат в апартамента с багажа ти и там ще има човек, който ще ти покаже училището, в което временно ще взимаш часовете си и така нататък. От теб искам да не създаваш излишни проблеми, ясно?
- Да, мамо, 3 годишното бебе Ари те разбира напълно. - Тя се разсмя, въпреки, че аз не намирах това за смешно.

Имах 15 минути пълна свобода да правя каквото си исках в апартамента. Без да се замисля изкарах лаптопа от куфара си и проверих за съобщения, Абигейл ми беше писала:
"Как мина пътуването? Видя ли нещо интересно? Записа ли се вече за конкурса? Искам да ми разкажеш за гледката в Корея? Яде ли рамен? Какъв е апартамента ти? Кога пристигна? Има ли готини момчета? Какви храни освен рамен продават по ресторантите? Ходи ли в училището? Кога си на училище? Знаеш ли дали имат униформи?"
Отдавна не съм виждала любопитната Абигейл, но и се надявах да не я видя повече:
"Мина добре, видях най-невероятното нещо лежало някога върху очите ми - скъпият ми Джънгкук, о, да, и Джимин беше там, за жалост, записах се, аз съм номер 362... Не очаквах да има толкова малко кандидати, но може би се бъркам, все пак днес е първият ден... Както и да е, гледката е невероятна, не още не съм опитала, прекалено е малък за да го обзаведа по своему, преди около час, определено има готини момчета, та това е Корея... Не, не съм ходила никъде още, ще ти пиша, когато опозная повече мястото... Между другото ще танцувам на конкурса на 8-ми Декември и ще опитам да накарам някого да ме снима, за да видиш как да се излагаш на публично място... Трябва да тръгвам, Аби! Ще се чуем довечера!"
Затворих лаптопа, опитвайки се да поизправя намачканата си блуза, тръгнах към изхода на сградата и видях черна лимузина да спира пред мен. От нея излезе човек в смокинг и ме подкани да вляза:
- Добър ден, госпожо Ким Ну Ари, аз съм Уолтър Хелсинг, главен шофьор на представители от фирма "Искариот", тук съм по поръчка от централния офис в Атланта за да ви разведем из града, в който предстои да останете, моля, настанете се удобно! - шофьорът се усмихна. Влязох смело, макар даже да не знаех къде отиваме.
Мястото, на което отивахме, беше централното училище, изобщо в Корея, и навсякъде имаше ученици. Кабинета, в който влязохме, не бе пълен с ученици, предимно момчета, около 3-4 момичета. Щом учителя ме видя се усмихна, даде знак на класа да обърнат внимание и ме приветства да изляза най-отпред. Колко яко... Опитах се да огледам класа без никой да ме забележи, но напразно. Стиснах ръцете си в здрави юмруци, когато разпознах зяпналото ме момче. Джимин. Мразех го, дори без да го познавах. Другите от групата бяха просто перфектни, а той.. Дори не можех да намеря точните думи, за да го опиша. В песните и на концерти е "супер секси" момчето с плочките, а по телевизионните предавания се държи като 2 годишно. Извинявай, но може ли да решиш най-сетне какъв си? Толкова фалшиво. Отмести поглед, когато осъзна, че го гледам. Учителя ми говореше нещо, което честно казано не си направих труда да чуя, но по едно време ми каза името и извърнах погледа си към него:
- Госпожице Ким Ну Ари, слушате ли ме?
- Ъъ, да, господин...
- Юн, Парк Джин Юн.
- Господин Юн. - кимнах в опит да изляза от неудобството, което ме обзе.
- Попитах ви дали искате да почнете от днес или утре? - явно някой ме бе представил преди аз самата да мога.
Преди изобщо да кажа нещо, господинът с костюм, който ме придружаваше поясни:
- Госпожица Ким Ну Ари не е подготвена, имаме за задача днес да вземем нужните за училище материали и е готова за дневните си занятия. - побутна ме по рамото в знак да тръгваме и се дръпна крачка назад. - Довиждане.
Чух как господин Юн освободи учениците и някой се затича:
- Ари, Ари, чакай! - Обърнах се, за да видя кой е, когато онзи Джимин се блъсна в мен. Тъкмо щях да падна, нечии ръце ме хванаха през кръста:
- Ари, добре ли си? Ари, толкова много съжалявам! Моля те, прости ми! - „Джимин, ако те ударя в лицето, а след това се извиня, това ще поправи ли стореното?"
- Извинен си! - Измъкнах се от хватката му и рязко се обърнах, опитвайки се да открия придружителя си.