Eternal Stares

Десета глава

- Искаш ли нещо за пиене? Мога да отида до автомата. - Тя кимна в отговор. - Добре. Чакай ме тук. - Седна на пейката.

Върнах се с две картонени чаши кафе и я заварих със затворени очи. Колко бе красива. Сложих едната чаша до мен и отпих от другата. Телефона и звънна. Побързах да го извадя от джоба и. Джимин:
- 'Кво?
- Тебе ли търся, тъпак такъв?
- Тя спи, казвай бързо.
- Събуди я.
- Няма.
- Как ще и кажа тогава.
- Кажи на мен, идиот.
- Защо си ми ти?
- Затварям.
- Къде сте?
- В болницата до даскало.
- Защо?
- Родителите и са катастрофирали.
- Мм, ясно.
- До-не-виждане.
- Загубеняк.

Побутнах я. Тя се разсъни. Погледна ме:
- Да?
- Искаш ли да тръгваме?
- Може.
- Спи ли ти се?
- Много.
- Искаш ли да те нося?
- Може ли?
- Мхм.

Вдигнах я на гърба си и напуснахме болницата.

- Крис.
- Да?
- Благодаря ти, че си с мен.
- Няма защо. А и вече ти казах. Никога повече няма да си сама.

Тя се сгуши в мен.

- Хей, Ким, стигнахме.
Единствения отговор, който получих бе мънкане(идк как да го нарека ;дд). Седнах на стъпалата отпред къщата на Лухан и оная тиквена глава Джимин заедно с нея. Не исках да я будя. Но тя го направи. Бръкна в джоба си и изкара телефона си.
- На кого звъниш?
- На Хюн-ри.
- Защо?
- Да я питам дали може да дойде да спи в нас, защото съм сама за няколко дена, пък... Малко ме е страх.
- От какво?
- От тъмното.
- Мм, ясно. Страхливка.
- Не съм!
- Сиии~
- Не съм!
- Сиии~
- Ще ти тупна един на главата... Ало, Ри?... Свободна ли си довечера?... Оо, ясно... Еми щях да те питам дали ти се идва да спиш в нас, но щом си заета... Да, добре. Чао, Ри...
- Какво стана?
- Отказа ми...
- И сега си сама?
- Да...
- Искаш ли аз да дойда?
- Сериозно ли говориш?
- Да.
- Искам. - Тя ме прегърна. Явно я зарадвах. Уви, харесвах я. Познавах я от ден, но нещо в нея ме грабна здраво и не искаше да ме пусне...
- Тогава хайде да вървим.
Тръгнахме към сградата,в която живееше Ким. Аз, разбира се, не знаех къде е, затова я пуснах да ме води.
Когато стигнахме тя изкара едно малко ключе и отключи.
- Нали нямаше ключ?
- Нямах. В болницата го взех от майка ми.
- Оо, извинявай.
- Няма защо.
Къщата беше голяма. И красива. Стаята и беше малка, но наистина добре обзаведена. Имаше плакати на Бтс и Ексо. На тези на Бтс бяха оградени със сърчица Джънгкук и Таехюнг. А на тези на Ексо бяха Лухан, Каи и... Аз... Аз?? Да не би да съм... Господи, аз съм един от любимите и... Докоснах сърчицето около образа ми на един от тях. Когато тя ме видя, се зачерви. Горката. Сигурно и е толкова неудобно.
- Аз... - едвам продума.
- Спокойно, разбирам. - усмихнах се, на което тя отвърна по същия начин.