Let Me Love You

Глава 2

Събудих се от тъпата аларма. Понякога искам да взема будилника и да го хвърля през прозореца. И отново историята на станах, направих сутрешните си процедури. Облякох се, гримирах се и си оправих косата така:

Имах още половин час до започването на часовете. Чудех се какво да правя и телефонът ми звънна. Беше непознат номер. Все пак реших да вдигна.
***
- Ало?
- Здравей миличка. - беше мама. - Как си? Как е в новото училище? Намери ли си приятели?... - преди да каже още нещо я прекъснах.
- Едно по едно, мамо. Добре съм. Училището е супер, още от първия ден имам няколко 6-ци. И да, намерих си приятели, които са супер готини.
- Радвам се за теб.
- А защо ми звъниш от непознат номер?
- Защото имам нов. Брат ти иска да говори с теб. Давам ти го.
След малко чух дрезгавия му глас.
- Йо йо, досаднице.
- Здравей, дришльо.
- Липсваш ми.
- И ти на мен.
- Мили, с кой говориш? - чу се нежен женски глас.
- Със сестра ми. - отговори на момичето.
- Кой беше това? - реших да попитам.
- Приятелката ми от два месеца.
- Моля?! И не си ми казал?! Как не те е срам?! - направих се на засегната.
- Сестра ми и нейните актьорски умения. - засмях се.
- Много се радвам за теб. Аз ще затварям, защото трябва да тръгвам за училище.
- Чао, сис.
- Чао.
***
Затворих. Взех си нещата и тръгнах. Ние с брат ми сме малко странни. Поне за другите хора. Обиждаме се и после се превръщаме. Но това е защото много се обичаме. Който има брат или сестра ще ме разбере.
Стигнах до голямата сграда и влязох вътре. Търсех стая 187, в която щяхме да имаме история. Как могат да сложат този час първи. Всички други ми вървят, но този... намразила съм го от 5-ти клас. Някой се промъкна зад мен и ме стресна. Аз подскочих, изпуснах си учебниците и паднах. Започнаха да се смеят. Обърнах се и видях, че това са приятелите ми. Скръстих ръце и се нацупих като малко дете.
- Много сте гадни. - те продължиха да се смеят.
- Не се сърди де. - каза Джонсън.
Станах от земята и пак скръстих ръце.
- Който ме стресна той ще ми събере учебниците.
Някой бутна Гилински. Той ми се усмихна невинно, а аз го изгледах на кръв. Наведе се и започна да събира нещата ми. Когато беше готов ми ги даде.
- Защо просто не си оставиш учебниците в шкавчето? - попита.
- Ти няма да ми казваш какво да правя!
- Някой е станал с краката нагоре. - добави Наш.
- Ти там не се обаждай! - обърнах се и започнах да вървя към стая 187.
- Какво да направим, за да не ни се сърдиш? - каза Лия и се опитваше да ме настигне.
- Нищо.
- Хайде де, кажи! - присъедини се и Мадисън.
- Нищо не искам. - обърнах се към тях. - Не ви се сърдя.
Сега забелязах, че Матю го няма.
- Къде е Мат?
- Първият му час е свободен и затова ще дойде по-късно. - отговори Джонсън. - А ти защо питаш? Да не би да го харесваш? - всички започнаха да вдигат и свалят вежди и да се усмихват мазно.
- Не. Просто питам.
- Мхм...
- Оф, Боже.
Влезнах в класната стая и в средната редица на първия чин. Това е моето място. Госпожата влезе и часа започна.
След два часа
Отново голямо междучасие и време за обяд. Взех си още повече храна, защото все пак не успях да закуся, а готвачката ме гледаше още повече странно. Видях новите си приятели и седнах при тях.
- Здравей, Скай. - казаха всички.
- Здравейте хора. Защо ми се струва, че сме по-малко?
- Наш отиде при Камерън. - отговори Мадисън.
- Който и да е този Камерън.
- Спокойно ще ви запознаем. - усмихна се Матю.
След малко и другите дойдоха. Когато видях кого води Наш, щеше да ми призлее.
- ТИ! - казахме, по-точно извикахме двамата.
Това беше Камерън Далас. Мразя го от дъното на душата си.
Когато бяхме 7-ми клас имахме зелено училище в Единбург. В същия хотел беше и друго училище. Та... между нас имаше голяма вражда. Даже се сбих с неговото гадже. Също казах на Далас, че е кучи син и той замалко не ме бутна от терасата ни. Дълга история.
- Вие се познавате? - попита Виктория. Ние стояхме и се гледахме все едно, че след малко ще се сбием.
- Здравей, Валънтайн. - усмихна ми се мазно.
- Не ми се занимава с теб, Далас.
- Говорят си на фамилии. Значи ще стане лошо. - добави тихо Гилински.
- Още ли излизаш с изрусения?
- А ти с барбито.
- Не говори така за Сам!
- Или какво?! Ще ме заплашваш, че ще ми счупиш главата както преди 5 години? Или ще ме бутнеш от покрива на училището?
- Малката кучка можела да хапе.
- И още как. Не ме е страх от теб.
- Не отговори на въпроса.
- Скъсахме. Но теб изобщо това не те интересува.
- Явно е намерил много по-добра от теб щом те е зарязал.
Край! Чашата преля! Тръгнах към него и щях да го ударя, когато някой ме хвана през кръста. Този някой беше Мат. Аз се съпротивлявах, но той ме беше хванал здраво. Тръгна към изхода от стола, като ме преметна на рамото си като чувал с картофи и взе нещата ни. Чак когато стигнахме стаята по литература ме пусна.
- Какво си мислиш, че правиш? - попита ме строго.
- Той започна. - отстрани изглеждахме, все едно госпожа от детската градина се кара на 5 годишно хлапе. - И ме дразни.
- Не бъди бебе, а се дръж като голямо момиче!
- Добре. ... Но когато му размажа тъпата физиономия тогава ще ми олекне.
- Скайлър!
- Оф, добре де!
- След училище нали ще излезем. -смени темата.
- О да. Съвсем забравих. Къде ще ходим?
- Ще видим. - усмихна ми се.
Звънеца би. Седнахме заедно на третата редица на последния чин.
Часовете свършиха бавно и мъчително. Прибрах се и веднага се захванах с домашните, които бяха изключително много. След един час и половина свърших. Беше време да се оправям за мотаенето с Еспиноса. Нямаше да се контя. Все пак не беше среща. Нали? Реших да облека къси светли дънки, и тънък розов пуловер.

Обух бели кецове. Вързах косата си на висока опашка. Сложих си спирала, очна линия и гланц за устни. В една бяла чантичка, която беше като портмоне сложих пари, ключове и естествено ноя безценен телефон. На вратата се позвъня. Отворих я.
- Много си хубава. - усмихна ми се Мат.
- И ти не си за изпускане.
- Ще тръгванме ли?
- Да. Само момент.
Отидох отново до стаята ми. За малко да забравя да си взема инхалатора. Като бях малка бях болна от астма и за всеки случай нося инхалатора със себе си. Върнах се и тръгнахме.
- Къде отиваме? - реших да разваля неловката тишина, която ни бе обвзела.
- Обичаш ли Дисниленд?
- Много тъпи въпроси задаваш. Кой не обича Дисниленд?
- Ще те заведа там.
- Сериозно ли?! - ококорих се. - Благодаря! Благодаря! БЛАГОДАРЯ! - започнах да подскача като малко дете около него.
- Добре, добре стига. - каза през смях.
След десет минути пристигнахме.
- Къде ще се качим първо? - попита ме.
- Виенското колело! - хванах го за ръката и го задърпах.
Чакахме на опашката поне две минути и вече ми омръзна. За толкова малко време се опитаха да ни предредят няколко пъти. Но нали съм аз и им се разкрещях. Мисля, че Мат се уплаши. Най-накрая дойде и нашия ред. Седнахме в една от кабинките. Вее
- Много се нервираш.
- Знам. В миналото ми училище всички ми казваха, че ми трябват хапчета за нерви. (Наистина е така )
Когато погледнах надолу и пребледнях. Момчето до мен забеляза и ме прегърна през кръста. Успокоих се. Облегнах главата си на рамото му. След виенското колело се качихме на влакчето на ужасите. На Мат му стана лошо и се опитваше да не повърне, а аз му се хилих като луда. Обиколихме още няколко атракции. Купихме си захарен памук. Играхме на онези игри, които са с щипките и играчките (не се сещам как се казват ) и аз си спечелих едно кученце, а той - слонче.
- Започвам да огладнавям.
- Аз също.
- Знам страхорна пицария. Искаш ли да отидем там? - предложи.
- ПИЦА! - изписках, а той се засмя.
Отидохме в пицарията, която не беше далеч. Поръчахме си две семейни и ксто по чудо ги изядохме. Е за мен не е кой знае какво.
Стана късно и трябваше да си ходим. Еспиноса ме изпрати до нас.
- Прекарах си страхотно!
- И аз. Искаш ли да останеш у нас?
- Не, не мога.
- Хайде де. Може да гледаме накой филм. Не ми се стои сама. А и ти си приятна комоания.
- Поласкан съм.
Влезнахме вътре. Мат седна на дивана и започна да превърта каналите, а аз направих пуканки и донесох напитки. Фима, който щяхме да гледаме беше "Карибски пирати". Не съм му голям фен, но все пак...
На половината на филма заспах.

Ето я новата бозава глава (поне за мен). Ще се радвам ако този път оставите мнение!
Обичам ви! 😘 😘