Blood Eyes

15 част-Края

Станах и отидох в банята. Измих се и се оправих. Всичко си беше наред за момента. Отидох долу в кухнята. Докато слизах надолу надуших паланчики и се забързах.
-Добро Утро ! - казах аз.
-Добро Утро ! -отвърнаха брат ми и баща ми в един глас.
С братчето ми седнахме на масата и зачакахме вкусотийте, които е приготвил баща ни. След около пет невероятно дълги минути те бяха вече готови. Обля ги целите в шоколадов крем и ги поднесе в сребърен поднос на масата. След като се наядохме беше време за поредният училищен ден. Отидохме в коридора и започнахме да се обуваме. Облякохме се и тръгнахме. На излизане от къщата баща ни извика, че ни обича, но ние не отвърнахме и продължихме напред. И така половиният ден се беше прецакал заради училището. Тъпо, скучно и неловко. Тъпо, защото си е такова, скучно защото на никого не му се учи, а неловко, защото всички ме гледаха странно. Сигурно, защото Джош е починал и аз бях човека, който е говорил последно с него. И така де продължих на пред гушнала учебника по Историческа Литература. Влязохме в часа и господина започна да ни разказва за великите писатели от осемнадесети век. Около 14 часа на обяд занатията приключиха.
-Офф най-накрая !-казах аз обръщайки се към Оливия.
-Така си е. Изморих се от всекидневният тормоз я училище. За какво ни е учението. Е да, за да работим след това, ама охх....толкова е изморително.-казвайки го смеейки се.
Засмях се и се обърнах към светофара. Сякаш с часове чаках да стане зелено. Докато чакахме Оливия постоянно дрънкаше някакви глупости, които са се били случили с нея. Но мен не ме интересуваше много и затова просто кинах и се усмихвах. В интернет четох, че като правиш така, накрая ще човека срещу теб ще разбере, че не ти е интересно, но забога тя не млъкна. Явно тя не разбираше. За мое голямо успокоение стигнахме часта в която се разделихме с нея. Вътрешно бях все едно съм оживяла след най-голямото бедствеие. Докато се прибирах си мислех за днешният ден. Като всяко нормално шестадесет годишно момиче мислех за всеки един ден. Какво се е случило, кой ме е гледал днес или кого съм гледала аз ?!?...имаше едно момче от по горният клас, което ме заглеждаше постоянно. Беше сладък и умен, но като чели не можех. При мисълта за Джош всичко просто се разкъсваше и потъвах в жестока депресия, която ме изкарваше извън нерви. След около още десетина минути ходене по каменистия тротоар достигнах крайната дестинация. Докато се опитвах да намеря ключовете в тази огромна раница се чу шум от къщата. Отдръпнах поглед настрани от чантата, за да видя какво има. Погледнах през прозореца, но не видях нишо притеснително и започнах отново да претърсвам. Накрая се отказах да ги търся повдигнах чергата на която пишеше- "Добре Дошли" и взех резервният ключ. Отключих дървената, скърцаща врата на къщата и влязох. На пръв поглед всичко беше нормално. Отидох в кухнята, отворих хладилника и взех останалият сладолед, след което се качих горе в стаята си. И така до вечерта си ядох сладолед, гледам сериали и слушах музика. Брат ми беше също в стаята, но той си игра с динозаврите, който майка ни ни беше закупила преди много време. Чакахме и чакахме, но баща ни така и не се върна. Беше станало много късно, но все още не се беше прибрал. После се досетих, че може да е с приятелката си и затова се успокойх и продължих. Вече бе станало близо полунощ и нямаше никого. Слязох долу и чаках в трапезарията. Накрая на вратата се почука. Боже това е той. Мале ще го убия. Не гледа ли колко е часа!!..Затичах се към входната врата и я отворих. Божичко, пред вратата бяха застанали двама добре строени полицая.
-Добър вечер г-н Полицай. Как мога да ви помогна ?-зададох първа въпроса.
-Търсим дъщерята на Ник ?
-Да това съм аз ? Какъв е проблема.
-Дошли сме тук, защото баща ви е претърпял злопулука.
-Моля ?!?! Кога, как ??-бях потресена и потрушена.
-Преди около четири часа се е преобърнал със своята кола и се е забил право в дъбово дърво. Вмомента лекарите се борят за живота му. Ако може да говорим с майка ти.
-Тя е мърта. Почина преди година.
-Бихме били благодарни да дойдете с нас, ако искате да видите баща си.
-Разбира се, че ще дойда.
Завъртях главата си и се запътих към стаята си. Край ! Това беше. Не мога повече. Не е възможно. Искаше ми се да умра. Как е възможно да се е преобърнал. Той е внимателен шофьор. Бях разбита. Сърцето ми се късаше при всяко едно туптене. Сълзите ми на очите закриваха почти всичко. Но се опитах да не плача. Качих се горе и видях брат ми буден застанал на прозореца. Гледаше към двора. Обърна се към мен и ме погледна с най-ужасният поглед, които може да видите.
-Баща ни е в болница нали ?-изрече той тези думи самоуверено.
-Да! Но..но ти от къде знаеш ?
-Тя беше !
-Тя ли ? Тя !
-Да..како тя се върна. Вмомента стой в болницата до баща и го гледа как бавно умира.
-Моля нека да побързаме. Не трябва...
Той ме прекъсна и изрече следното.
-Късно е !
-Как така късно ?!?-казвайки го на срички.
-Ще разбереш. Нека да тръгваме.
Хванахме каквото можем под ръка и слязохме долу. Заключихме вратата на къщата и тръгнахме след полицайте. Качихме се в патрулката и тръгнахме. Болницата беше на около петнадесет минути път от града. Накрая стигахме до градската болница. Слязохме на бързо от колата и се запътихме към входа. Влязохме двамата с брат ми вътре в сградата и започнахме да питаме всяка медицинска сестра или лекар за баща ни. Питахме кой ли не докато накрая не намерихме. Стая 204С. Като влязохме не исках да поглеждам даже. Беше на системи и изкустено дишане. Беше много зле. Боже той умираше. Едва дишаше. Просто нямаше как да се спаси. Седнах на стола, който беше от дясната страна на болничното легло до прозореца, който имаше гледка към двора на болницата и стояхме така до сутринта. След два дена престой в болницата той почина от кръвоизлив в мозъка. От една старана знаех къде ще отиде и това ме успокояваше, но това беше края. Последният път в който го целунах бе преди да му сложат одеялото на главата и да го заведат в моргата. Вече нямахме семейство. Край! След около седмица беше погребението на баща ни. Беше най черният ден в живота ми. Навън времето беше мрачно, студено, ветровито и дъждовно. Всеки трябваше да каже по нещо добро за него. Накрая дойде и моят ред. Написах това, което чуствах, защото знаех, че ме чува.
"Скъпи Тате,
Ти беше най-невероятният баща на света. Помня първият път, когато с теб играхме футбол. Беше страхотно. По едно време дори почна да губиш. Спомням си как ме защотаваше винаги, когато имах нужда. Знам, че ме чуваш вмомента и искам да знаеш, че ти се справи чудесно. И като приятел, и като родител. Дори и след смъртта на мама ти остана силен и продължи напред. Направи мен ужасно силна жена и няма да те разочаровам. Дори и без теб ще се постарая с брат ми да направим така, че като ни гледаш от горе да се гордееш с нас. Ти винаги ме спираше да правя глупости. Възпита ме да помагам, да обичам и да избирам винаги вярното решение. В този момент избрах вярното решение. Да продължа напред и да се боря до край. Колкото и злопулуки да сме имали ние държахме. Бяхме едно щастливо и силно семейство. Съжалявам моя грешка. Имах предвид, че дори все още сме такова. И ще останем така до края. Благодаря, че беше до нас през цялото това време. Обичаме те. Почивай в мир.
С обич Лиса."
След като го прочетох го целунах за последно по челото. Той беше пребледнял, но все така беше прекрасен. Отдръпнах се и седнах обратно на дървените столове в църквата. След това го погребаха. След като си тръгнахме с брат ми се прибрахме вкъщи. Беше пусто, празно, мрачно и гадно. След около две минути почукаха някакви хора на вратата. Бяха социалните. Те дойдоха до мен разпитаха ме подробно за всичко след което ни взеха с брат ми. От тогава не съм виждала и братчето ми. Сигурно вече е тийнейджър и се старае в училище. Това е моята история. Вмомента аз съм на двадесет и три години. Живея в собствен апартамент в Атланта. Имам си работа. Все още се опитвам да намеря братчето си, но засега е без успех. Надявам се някой ден да го намеря и да видя как се е променил.