Blood Eyes

9 част-Бездната

Цяла нощ екипа на Карлота изследваха къщата и нищо. Абсолютно нищо. В цялата къща цареше гробна тишина. И така цяла нощ една голяма нула. Никой нямаше ни вест,ни кост. Брат ми беше все още там някъде и нямаше как да си намерим място с баща ми. Бяхме се отчаяли. Стана сутрин и те си тръгнаха. Останахме двамата с баща ми. Толкова бях бясна, че реших да се кача горе и да вляза в дупката. Влязох в стаята на брат ми.
-Излезте копелета мръсни. Покажете се !!
Продължавах да викам това докато накрая не се появи същата сянка от дупката. Тя се доближаваше бавно и кротко към мен. Главата и беше наведена надолу. Този път в мен нямаше и капчица страх. Тръгнах право към това нещо. Накрая се срещнахме лице в лице. Вдигна главата си и ме погледна със свойте прозниващи сърцето очи. Но този път сърцето ми бе камък !. Погледнах я и аз. Забелязох, че започва да се отдръпва и не случайно, нито се страхувах от нея нито нищо. Исках брат ми обратно. Друго не ме интересуваше. И така както се гледахме, то се обърна и влезе в дупката. Този път я последвах и влязох вътре. Беше къщата но наопаки.
-Какво забога е това място ?
Започнах да минавам през всяка стая за да търся братчето ми. Претърсих го, но нямаше никого. Започнах да крещя името му. По едно време от ""моята стая" се чу гласът на брат ми. Бях толкова радоста, че се разплаках. Тръгнах към стаята и като отворих вратата останах без дъх. Това беше той да, но беше блед, нямаше нито очи нито крака или ръце.
-Божичко! Какво се е случило с теб ?
-Како те ми го причинаха бягай преди,да са го направили и с теб!
Веднага се досетих, че ще бъде майката на онова хлапе, затова започнах да троша всичко в стаята за дойде. Накрая тя се появи бясна.
Изправих се пред нея.
-Занимаваш се с грешният човек ! Ще съжеляваш ужасно много за това, което си сторил с брат ми.
В следващият миг бях в стаята на брат ми. Не знам как стана. Реших да звънна на Джош. Имах нужда от него. Беше ми упора в живота. Както ми и беше казал на 2-3 минута беше пред вратата ни.
-Хей, фиу какво има ?
-Влез вътре и ще ти обясня.
-Здравейте г-н Фишър. Как сте ?
Баща ми го погледна замислено и не отговори.
-Какво му има ?
С Джош отидохме до кухнята и му разказах за всичко. Той не можеше да повярва, че малкият хаплазанин го няма.
-Ама,как така стана ? Нали щеше да спи при теб ?
-Каза ми, че приятелите му от гардероба са го пазили. Сега той е там някъде.
Не можах да не се разплача. И така една по една сълзите ми падаха след всяка една изречена дума от устата ми. Той стоеше и ме гледаше. Аз продължавах и продължавах докато накрая не ме спря и не ме целуна. Това беше най-страхотното чуство. Допира му до мойте устни беше все едно целувам някоя шоколадова торта. Бях на седмото небе. Спрях да мисля за всичко лошо. Не исках да свършва, не исках. Той махна устните си от мойте вкара пръсти през косите ми и погледна в насълзените ми очи.
-Обичам те ! Всичко ще се нареди обещавам.
-Аз не знам какво да правя...
И ето пак целуна ме по челото. Беше малко по-висок от мен, но въпреки това ми хареса. Спомних си, как ми се подиграваше на височината. Обичаше да го прави. На мен също ми харесваше, но се преструвах, че ми става тъпо. От този момент нататък го исках само за мен ! След тази случка усещах как коража ми се връщаше бавно по бавно. Дойде и мига в който трябваше да изведа брат ми от тази дупка. Бях готова !. Когато екипът дойде, вече се бях решила да вляза вътре и да си го взема.
-Карлота ?
-Да госпожице.
-Знам как да го измъкна, но ми трябва вашата помощ. Ще искам вие да ме наблюдавате докато съм вътре.
-Сигурна ли сте ? Това е опасно за него и за вас ? Знаете ли какво правите въобще ?
-Да, знам ! Решила съм го и ще го направя.
-Добре щом е така.
Започнаха да ме екипират все едно ще ходя на ски. Дебело яке, шапка с камера вътре и ботуши. Не знаех,защо бяха тези неща без камерата, но явно си разбираха от работата. Моментът настъпи. Всички бяхме затаили дъх. Тръгнах да се качвам по стълбите и бавно преближавах целта. Влязох в стаята и се запътих към тунела. При влизането ме чакаха многобройни сенки или души, както ми обясни Карлота. Това бяха души на хора, който са загубили пътя към светлината. Всички ме наблюдаваха как бавно по бавно се качвах по стълбите. Всяка една от тези души беше различна. Личеше си, че беше така защото всяка светеше в различен цвят. Стигнах до моята стая, грабнах братчето ми и обърнах. Но странното бе, че майката не беше тук. Нямаше я никъде. Къде ли беше ? Нямах си и на идея, но не ми и трябваше. Когато слизахме по стълбите ги нямаше и душите. Започнах да се плаша. Тръгнахме към светлината, но изведнъж брат ми спря. Нещо сякаш го спря.
-Ей...какво има ?
Така и не получих отговор от него. Изведнъж цялата къща започна да се тресе. Всичко започна да пада едно след друго. Все едно имаше заметресение. Странен звук започна да се чува от всяка една страна. Пода се разцепи и се появи една огромна бездна. Къщата започна да се руши. По пътя към бездната имаше милиони души, който крещяха и викаха за помощ. Аз не знаех какво да правя.
-Майкъл тръгвай веднага !
-Тя няма да ни пусне.
-Ще ни пусне !
-Обърни се.
Обърнах се и тя беше там пред нас. Бутна ме силно и започнах да падам надолу към бездната. Казах си край това беше, но не беше така. Аз видях човека, който ми помагаше във всяка една ситуация. Моята майка беше светлината в този тунел. Тя ме хвана за ръка изкара ме на повърхността, взе брат ми под ръка и мен също и ни изведе от това бедствие. Тя ни спаси от гибел. Още при излизането ни, баща ми и екипа от специалисти ни чакаха. Целите бяхме в някаква слус, която миришише отвратително....но както и да е. Бях радостна, че попедихме, но не беше така. Направихме огромна грешка, която щеше да ни коства много скъпо.