Life Is A Journey

Глава 14

Бавно отворих очи и веднага осъзнах, че нещо не беше наред. Огледах се и забелязах, че бях на пода,а завивката бе увита около тялото ми. Паднала съм от леглото и дори не съм усетила?! Това е от прекалено много емоции. Едвам се измъкнах от завивката, измих лицето си и грабнах първите дрехи, които зърнах в гардероба. Трябва да говоря с Вал.

Открих я в кухнята. Правеше си някакво смути и си приказваха със Сиера.
-Вал, приготви се. Ще се разходим. Спешно е- звучах сякаш туку-що бях видяла чудовище под леглото си.
-Какво е станало? -попита объркано сестра ми.
-Ъм, всичко е наред. Хайде Вал. Няма да се бавим-задърпах приятелката си.
-Щом е толкова важно няма да се преобличам-взе телефона си и излязохме.- Е, къде отиваме?
-На разходка, защото трябва да си поговорим-запътихме се към пейка и се настанихме- Вал, "предупреждението" ме изплаши- размахах ръце във въздуха.
-Мен също! Кой те предупреди? -в очите й виждах същия страх, който бях обедена, че се четеше и в моите.
-Мат. А теб?
-Джонсън.
-И сега какво ще правим?
-Ще се подчиним за наше добро-Вал беше много любопитна, но този път беше прекалено наплашена, за да се зароди и капка любопитство.
-Но аз съм любопитна-нацупих се.
-По-добре да не си врем носовете в чуждата работа.

Това беше всичко, което си казахме. Никога не сме били толкова тихи. Нали бяхме силни заедно и можехме да преудолеем всичко?! От друга страна Вал беше права, не знаехме какъв е проблема. Крайното ми решение бе, че не исках неприятности, затова нямаше да любопитствам.

Бяхме в Старбъкс, когато внезапно се сетих за Джъстин. Побързах да погледна часа. Имах десет минути. Какво ще правя?!
-Вал, Джей ще ме води на пикник, след десет минути. Какво да правя?-прошепнах.
-Защо чак сега казваш?! - едва не извика.
-Нищо лично, забравих, но трябва да стигнем до вкъщи, за да се преоблека-нямаше шанс да успеем.
-Звънни на Джъстин и му кажи да те вземе от Апъл Стрийт петдесет и осем. Ще ти купим дрехи и направо заминаваш.
-Обичам те-метнах й се на врата.

Изтичахме до близкия магазин и грабнах бяла ризка на цветчета и клин. Докато ги пробвах се обадих на Джей:

*Разговор*
Д: Ало?
А: Здравей. Може ли вместо от вкъщи да ме вземеш от Апъл Стрийт петзесет и осем? Бяхме навън с Вал и малко се отплеснахме за времето.
Д: Няма проблем. На път ни е.
А: Супер! Ще те чакам.
Д: Добре. Чао.
А: Чао.
*Край на разговора*

Не чакахме много и Джъстин се появи. Казахме си чао с Вал и тръгнахме. Бяхме пеша, защото поляната била близо. Походихме и скоро пред очите ни се откри невероятна гледка. Поляната беше изпълнена с прекрасни цветя, а аромата им изпълваше въздуха. Джей извади одеало от чантата, която носеше, послахме го и седнахме. Реших да проговоря:
-Мога ли да те попитам нещо? -сведох глава.
-Дап-отговори весело разопаковайки един сандвич.
-Как винаги си усмихнат? -разопаковах своя сандвич.
-Всичко зависи от хората около теб- намигна ми.
-Какво искаш да кажеш? -наклоних глава.
-Хората, с които прекарваш време те променят малко или много. Не вярвам да не ти се е случвало- усмихна ми се.

Така започна разговора ни, премина през различни теми. Говорехме и говорехме, сякаш винаги щеше да има за какво да си говорим. Прекарвах си много добре. Хареса ми това, че Джей ме изслушваше и се поставяше на мое място, аз правех същото. И двамата се наслаждавахме на времето, което прекарвахме заедно. Не бях водила толкова истински и непринуден разговор от дълго време. Не обичах да говоря за безсмислени неща, Джъстин също. Това ни даде още една тема, която да объсдим.

-Започва да се стъмва. По-добре да се прибираме-предложих.
-Права си-кимна той.

Тръгнахме надолу по улицата. Уличните лампи светваха една по една, това беше знак, че точно навреме сме си тръгнали. Разделихме се на няколко пресечки преди къщи. Няколко минути след като се бяхме разделили с Джей телефона ми змънна. Беше Кам.

*Разговор*
К: Защо не си се приблала? Къде си? Всичко наред ли е?
А: Не се притеснявай, наблизо съм.
К: Мат е тук. Ще те пресрешне.
А: Добре. Чао.
К: Чао и да внимаваш.
*Край на разговор*

Чувснвах се като малко дете. Сякаш не можех да се прибера сама. Предпочетох да не споря, защото всичко изглеждаше сериозно и не си заслужаваше да се правя на клоун. Продължих да вървя по тротоара докато нещо не докачи рамото ми. Спрях се за миг и погледнах. Това беше клонка от дърво, но не това ме притесни. Видях червена връв, не беше като конец, беше по дебела. Вцепених се. Зачудих се на къде да тръгна. За щастие видях Мат да тича насам. Беше далеч и крещеше нещо. Не го чувах добре. Първото нещо, което ми хрумна беше да затичам до него. Така и направих, проблема беше, че преди на направя втора крачка усетих как някой натъпка някакъв плат в устата ми. Зави ми се свят. Виждах, че Мат все още тичаше насам, а след това ми причерня и сякаш заспах. Не усещах нищо. За момент сякаш бях спряла да дишам, чувах гласове, но всичко ми беше в мъгла. Съня насила ме приклещи между стените ма тъмнината. Нямах сили да се боря, затова се отпуснах.

----------------
Надявам се да ви хареса. Малко по-къса е от последните глави, но се надявам динамиката на действиятя да ви хареса. Гласувайте и коментирайте.
ОБИЧАМ ВИ♡♡♡♡