The Campfire

Лагерът.

Шибан лъч светлина ме прониза в окото. Така хубаво си спях... Къде бях? Огледах се и забелязах, че се намирам в палатка. Бях легнала на надуваем дюшек. Станах. Къде е Джак ? Къде съм аз? Присвих очи в опит да се събудя. Чух познат дрезгав глас.
- Да разбира се. Идвам ей сега... - Беше момчето с черната качулка от снощи . Чу се как ципът на палатката се отваря и от там се появи една глава.
- О! Станала си.
- Какво ще правим ? - Попитах го кратко, точно и ясно. Не ми беше до игрички.
- Я виж ти .. Някой май не се е наспал. - Самодоволна усмивка огря лицето му. Харесваше ми. Но това бях аз и...
- Кретен! - внимавах с тона, защото не знаех къде се намирам, кой е около нас и какви са те. Не, че знаех коя съм аз или какъв е брат ми или къде е. Каква ирония. Предпазливост от нищото. - Отвори си скапаната уста и ми кажи най-сетне какво ще правим или кълна се излизам навън ..и..
- Навън няма никого освен мен и един зле програмиран робот. Ще избягаме преди да дойдат останалите с тийнейджърите.
- Кога?
Той сви рамене.
- Сега ?
-Не..
- Да... - усмихна се дяволито. - Хайде, Bad girl ,взимай всичко, което ти е нужно за 3 месеца престой по дивите земи и да бягаме.
Погледнах го бясно.
- Имаш ли превръзки ? Сапун? Вода? Храна? Телефон ? Отговори? Запалка, която остана в чантата ми , която не знам къде е ? Имаш ли бельо ? Ей такива дребни неща дето за едно момиче означават много. МНОГО ти казвам !

Той, разбира се, се ухили на свой ред и ме погледна палаво с крива, перверзна усмивка.

- Аз бельо не нося. И ти ще се научиш ... с времето . - Погледна ме отгоре до долу.

- Мръсник ! - Захвърлих първото нещо, което видях до себе си. А именно някакъв несесер .

- Ох ! Това заболя. - Актьор . Направи жест с ръце сякаш го е заболяло на мястото, където прелетя несесера. - Добре, добре ще открадна запаси с всичките тези работи ще ти дам знак и ти ще излезеш и ще бягаш на север към мразовитите планини. Когато стигнеш до остри скали остани там. Ще дойда. Мога да се забавя, не отхвърляй и този вариант. Но знай, че ще дойда. Каквото и да ми струва. Дал съм дума пред ...- замълча.
- Кой ?- погледнах го с примирие и любопитство.
- Пред един важен човек. Ще те пазя.
Нямах време да го натисна за още отговори. Нямах време да го питам кой е той. Нямах време да се опитам да се вгледам в него. Поне да запомня нещо от него. Защото той излезе и затвори ципа.

Звуча носталгично, знам , но сякаш този човек ... имах чувството, че ми беше близък , че го познавам от дълго време. Трябваше да му имам доверие. Не друго. Просто гласа вътре в мен така ми казваше.  Всичко беше толкова заплетено, че и аз самата се обърквах всеки път, щом се замисля, какво стана през последните дни.