Сериалът

1003

Урагана влетя в стаята ми с ужасен трясък. Отнесе завивката. Дръпна рязко завесите. Осъзнах ужаса, който изживяват вампирите от слънчевата светлина, за не знам кой пореден път. Майка ми седеше пред леглото и гледаше. Повдигна едната си вежда и тихо каза:
- Закуската е след 15 минути.
Завъртя се и излезе. След нея остана само изгарящото слънце. И тихите псувни на още няколко езика, този път от устите и на двамата.
Точно след 15 минути и двамата слезнахме. Родителите ми вече ни чакаха. Кафето и храната бяха сервирани. Седнах с наведена глава. В присъствието на майка ми винаги чувствах вина, все нещо бях сбъркала и тя знаеше какво. Не съм срещала по-информиран човек от нея.
Но тази семейна закуска явно имаше за цел нещо различно, от това да ни събере на масата. Очаквах да разбера какво. Отговора получих от баща ми:
- Довечера ни предстои много важна среща. Трябва да присъстваме и четиримата на нея. А още по-важно е да направим добро впечатление - обясни той.
- Много е трудно да пазим доброто име на семейството с вашите издънки - довърши майка ми - каквито и мерки да взимаме, вие съсипвате всичко. Но този път ще бъде различно. Погледа й пробиваше дупки, замръзнах. Тази жена винаги ме е плашила. И с годините страха ми расте. Погледнах към баща си за помощ. Сигурна съм, че е замислила нещо ужасяващо. Но той само се усмихна. Тя продължи:
- След малко тук ще са няколко мои служители, които ще се погрижат за външния ви вид. Не желая да ме притесняват с оплаквания от вашето поведение.
Погледа й обходи всички присъстващи. Не можеше да бъде по-заплашително ясна. Довършихме си закуската мълчаливо. Родителите ми се заеха с техните си задачи. Ние изчакахме хората на майка ми, които ни отведоха в различни стаи.
И това се случваше за пореден път. Някой да се погрижи да ме преведе във вид одобрен от нея. Косата, грима, ноктите. На леглото в стаята ми имаше три рокли. И трите бяха строго официални. Разгледах ги. Обичам да показвам тялото си, все пак полагам безумно много усилия, за да изглеждам по този начин. Но не бих облякла рокля, освен ако от това не зависи нечии живот. Но пък има и изключения. Има хора за чиито живот не бих се жертвала.
Усмихнах се, защото нямаше начин да облека никоя от трите. Едната беше достатъчно къса, за да се вижда татуировката на десния ми крак. А тя беше по цялата му вътрешна дължина.
Усмивката ми се разшири на изрязания гръб на втората. Точно там, където са синините ми. Толкова са тъмни, че и с грим не биха се покрили. На третата прихнах в смях. Прозрачните дантели щяха да покажат и подчертаят другата ми татуировка - цветна роза, произведение на изкуството, от лявата ми страна.
Този екип от стилисти явно беше нов и не ме познаваше. Най-вероятно майка ми за последен път работеше с тях.
Насладих се на мисълта, че ще съм с костюм. Но нали нещо трябва да помрачи щастието ми, ще се наложи да обуя токчета и да нося бижута.
Дойдоха и останалите от екипа. Забавлявах се с опитите им да прикриват недостатъците ми. Да се пробват да оформят косата ми. Да скрият цепната ми устна.
А когато с удоволствие навличах роклите, за да си видят грешките, дизайнерката изпадна в истерия. Асистентката и се разрева. Фризьора ми се напи, докато се чудеше, какво да прави. Само маникюристката беше хладнокръвна.
Целия този цирк се разигра покрай мен без дори думичка да обеля. Някак ми оправи настроението. Хаоса в стаята отсреща беше същия. От там излизаха момичета с изчервени лица и грейнали очи. Той флиртуваше с всяка по- засукана. И въобще не се интересуваше от времето и мястото. А когато от там излетя и доста смутено момче се изсмях на глас.
Всеки си намира начин да се разтоварва. А нашия беше да тормозим външния персонал.