Сериалът

1029

След плажното парти се върнах в хотела, в който бяхме отседнали с брат ми, в Нейния град. Него още го нямаше, беше на служебно пътуване по работа за майка ни. Той се занимаваше с договорите за доставки в ресторантите й.
Аз също трябваше да се захващам за работа. Прекарах следващите два дни със следователя на баща й. Обсъждахме пътуването ни и правилата и методите на работа и на двамата. Щяхме да отидем да се срещнем с фалшификатора. Странното в тази ситуация беше, че този човек работеше на територията на Организацията на баща ми, а ние не знаехме. Може би щеше да си продължи дейността, ако не беше засегнал интересите ни. Следователя не беше успял да го открие, не защото не беше задал правилните въпроси, а защото беше търсил сред неправилните хора. Аз пуснах слух, че го издирвам, въпрос на време беше моите информатори да го открият. От него трябва да взема данните на беглеца, за да разбера на къде се е отправил. Уговорката със следователя беше да отидем заедно при него.
Дните, в които чаках, прекарвах в хотела. Тази сутрин ми беше много трудно да стана от леглото. Главата започваше да ме боли. Усещах, че за няколко часа нещата ще се влошат. Това бяха симптоми на поредната криза на мигрената. А брат ми не беше тук, това ме плашеше. Знам, че днес се връща, но кога?
Пих хапче, което ме унесе за известно време. Но когато действието му отмина, пак усетих пулсиращата болка. Не можех да издържам вече и взех телефона, все още лежейки в леглото. Подпрях го на възглавницата и му звъннах:
- Къде си - едва изговорих тези думи.
- Какво има - попита той - какво ти е?
- Боли ме главата.
- До половин час съм при теб. Пи ли хапче?
- Да.
- Преди колко време?
- Не знам - почти проплаках.
Не знаех и след колко време го чух да влиза в спалнята. Дръпна завесите за да затъмни. И пак не беше достатъчно тъмно. Донесе ми вода и още едно лекарство. Помогна ми да се надигна, за да го изпия. Постави мокра кърпа на очите ми. После легна до мен и ме прегърна. Увих ръце около него и зарових лице в гърдите му. Кърпата попиваше сълзите ми от болка. С една ръка ме галеше нежно по косата, а с другата масажираше някакви точки на тила ми.
- Дишай с мен - прошепна той и започна да диша бавно и дълбоко. Трябваше ми време докато вкарам накъсаното си дишане в неговия ритъм.
Изпълняваме този ритуал от деца. След един инцидент (аз нямам спомени, но той има) били сме четири годишни, когато се е случило. В някоя от щурите ни игри той ме е бутнал. Ударила съм си главата. Лежала съм в болница в безсъзнание няколко дни. През цялото време той е спал с мен в леглото. Майка ни казваше, че е отказвал да яде. Само лежал до мен, прегръщал ме, плакал и се извинявал. От тогава спим заедно.
По-късно когато бях на около 13 получих първия такъв пристъп. Всеки път като кажа, че ме боли глава, той скача. Винаги е до мен в тези моменти. Може да е чувство за вина или просто навик, не знам. Знам само, че имам нужда от него.
Целия ден и нощ ми минаха в просъница. Заспивах, будех се, а той беше до мен. На следващата сутрин нямаше и следа от болката. Събудих се преди него, знам, че нощта му е била тежка, ставаше да охлажда кърпата, която слага на очите ми. Носеше ми вода. Само да се размърдам и се будеше. Така мина и неговата нощ - изтощително.
Все още спеше в леглото ми. Повдигнах тениската му (не съм усетила, кога се е преоблякъл) и видях следите от ноктите ми по гърба му. По време на пристъпите ми несъзнателно забивам нокти, докато го стискам. А той търпи. После щях да се погрижа за следите.
Станах и поръчах кафе и закуска. Оставих го да си доспи. Този ден щях аз да му угаждам.
Като усетих, че се размърда занесох кафето и закуската в леглото. Поставих ги до него. Бутнах го да легне по корем и повдигнах тениската.
- Какви са ти плановете за днес - попитах докато мажех драскотините.
- За днес нямам. Но следващите два три дни съм зает. Защо?
- Искам да те поглезя днес.
- Ще ми сготвиш ли?
- Мразя да готвя - приключих с мазането - но ще те изведа на обяд, вечеря, клуб, каквото кажеш.
- Какво ще кажеш за обяд и размазване тук. Искам да съм във форма следващите няколко дни.
- Имаш някакви планове ли - разпали се любопитството ми.
Той се усмихна със замечтан поглед. Познавам го и знам, че е замислил нещо, старателно го е планирал, до най малката подробност.
- Ще заведа новата ни приятелка на вечеря.
- Кога и къде?
Погледна ме и видях пламъчетата в очите му.
- Утре вечер на Макао.
- Предполагам има причина, да е точно там и точно утре?
- Нейният човек е в града за два дни. Мисля, да не им дам възможност да се видят.
Знаех си. Брат ми не е човек, който взима спонтанни решения. Винаги обмисля добре. За разлика от мен, аз рядко мисля за последствията, особено ако имам цел за постигане. Затова ние с него сме добре сработен екип.
Деня ни мина лежерно и размазващо мързеливо. На следващия се разделихме като си пожелахме успех.
Моята работа отне общо шест дни. Не бях предвидила някой усложнения - като това, че един дребен мошеник пробва да се меси в дейностите на Организацията, и че крадеца се беше покрил в Нова Зеландия.
Първо се оправих с хаоса в Организацията, после намерихме фалшификатора и накрая крадеца. Бях преуморена от пътя. С брат ми се засякохме на вратата, аз влизах, той излизаше. Казахме си " утре ще говорим" и просто заспах на дивана.