Empty Crowns

Prologue

Гимназията приключи. Всеки поема в друга посока, по своя път към колежа, както и аз. Тук пътищата ни с приятелите от гимназията се разделят. Хората във Финикс ми харесваха. Ще се наложи да прелетя страната, за да се запиша в колеж във Филаделфия. Най-добрите ми приятели ще ми липсват. Последният учебен ден свърши. Прибрах се и първата ми работа беше да отворя лаптопа. Още преди месеци си купих билет, който е за след няколко дни. Градът ще ми липсва, но и там ще ми хареса, сигурна съм.Абитуриентският бал мина. Заведе ме приятел, защото си нямам гадже. Пък и като за последно ми беше по- добре с приятели. Копнея за новия град, за новото начало. Родителите ми също ще ми липсват, но научих малката им тайна. Едва преди година решиха да ми споделят, че съм осиновена. Не е като да не съм се разстроила от това, че го запазиха за себе си, че не споделиха с мен по- рано. Мисля ще щеше да е по-добре да ми бяха казали, колкото се може по- рано, дори да се беше наложило да отрасна с мисълта. Предполагам че ме обичат, дори да не съм тяхното дете. Знам, че са ме отгледали с любов. Аз съм им единствено дете,би трябвало да ме обичат достатъчно, че да ми кажат по-рано.Откакто разбрах истината живея с една цел – да открия истинските си родители, да разбера имат ли други деца или съм единствена? Копнея да разбера всичко за истинското си семейство.Защо ли са ме изоставили? Тук ми се събра прекалено много и затова заминаването за Филаделфия започва да ми се струва като глътка свеж въздух. Копнея за ново начало.

ЧЕТИРИ ДНИ ПО-КЪСНО

Денят в който напускам Финикс. Бях на летището с родителите си, най-добрия ми приятел – Остин и най-добрата ми приятелка – Емили.

- Ще ни липсваш мила. Обаждай се. – мама ме притисна силно към себе си. Сгуших се в нея. След това и в баща ми.

- Ще се чуваме. Моят полет е след два дни. Надявам се в Филаделфия да ти хареса, колкото на мен в Сиатъл. Винаги ще си най –добрата ми приятелка, Лейн. – прегърнах и Емили. Това момиче щеше да ми липсва. Щеше да ми липсват съветите и, мрънкането ни, моментите ни, всичко.

- Разбира се, Ем. Винаги.

Остин чакаше своя ред. Той щеше да си остане във Финикс. Не можеше да се раздели с всичко, не беше готов за това. Имаше си приятелка, с която беше вече от две години и не искаше всичко във Финикс да приключва. За разлика от него, аз вече бях настроена да замина и никой не можеше да ме спре.

- Остин. – измърморих и го придърпах силно в обятията си. – Ще ми липсваш, братче. Когато си идвам във Финикс ще ти звъня задължително.

- Задължително. – повтори той.

Полета беше в 10:30 сутринта. Имах още около 5 минути до тръгването си. Сбогувах се с тях, защото беше време да се качвам. Настаних се, взех телефона и слушалките и пуснах музика.Чаках този момент. Чудех се какво ли ще става в колежа? Дали ще се сприятеля бързо? Съквартирантката ми мила ли ще бъде? Толкова много въпроси, а толкова малко отговори.