Empty Crowns

1: "Thanks."

Първото нещо, което усетих във Филаделфия беше жегата или по- скоро липсата й. Градът беше голям, в сравнение с моя роден. Отраснах в малко градче, а сега съм тук, във Филаделфия. Градът е красив. Извадих малко листче от задния джоб на дънките си, на което беше записан адреса на общежитието. Извиках си такси, което дойде сравнително бързо. Качих се и потеглихме. Любувах се на високите сгради, нови и стари, на красивите паркчета и множеството от хора. Исках да прекарам часове наред в тази кола. Всичко ми се струваше толкова красиво. Знаех си, че тук ще ми хареса и съм сигурна, че това е само началото.  Таксито спря, платих и слязох. Сградата на общежитието беше огромно.  Влязох и огледах стените. Бяха бледорозови. Антрето имаше висок таван в типичния за старинната сграда стил. Потърсих въпросната госпожа Смит, която трябваше да намеря за ключа от стаята си, според писмото, което ми бяха пратили от кампуса.  С обичайната си ориентация и вземайки в предвид размера на сградата, се загубих на десетата минута. Скитах се по коридорите около двадесет минути и накрая седнах отчаяно пред една от белите, масивни врати, които до една ми се струваха еднакви.  Изведнъж вратата, на която се бях облегнала, рязко хлътна навътре и се озовах легнала върху нечии стъпала. Чифт пронизващи тъмни очи се впиха въпросително в мен. Побързах с обяснението си, но то се изгуби в гърлото ми и издадох само откъслечни звуци.

- А-а-аз се, такова, ъм, така де... - заекнах - Изгубих се, паднах през вратата и... да. - признах тромаво аз и се наругах наум за глупавото си обяснение.

- Аха. - Беше лаконичния му отговор. Усетих две силни ръце с дълги пръсти да се обвиват около мен, помагайки ми да стана. Щом стъпах на краката си, се обърнах към момчето. Срещнах пронизващи очи и широка усмивка. Смееше се, не злобно, но определено намираше ситуацията ми за забавна.

- Лейн. - представих се набързо, за да избегна по- нататъшни издънки.

- Конър. - отвърна ми той. -  И така, на къде беше тръгнала преди да се изгубиш?

- Госпожа Смит. Опитвах се да стигна до кабинета й за ключа от стаята.

- Господи! - засмя се той искрено. - Ела с мен и между другото вървяла си в обратната посока, кабинетът е в западното крило при стаите на момичетата.

- Разбирам. - казах. Последвах го послушно и се постарах да не издавам, че наличието на друго крило ме изненадва. Там откъдето идвам, сградите обикновено нямаха "крила". Тръгнахме по коридори, по които със срам осъзнах, че не бях минавала.

- Сградата изглежда доста стара. - подхванах разговор аз.

- Да, и е такава. Изглежда някак си не на място спрямо останалия град.

- Определено не си пасва. - казах загледана в една от картините по стените.

- Построена е през 1863 година по европейски модел. - каза ми той ухилен, имитиращ глас на екскурзовод. Засмях се.

- Обяснява мрамора. - усмихнах му се. Той се засмя на свой ред. Бяхме стигнали поредната бяла врата, само че сега на нея висеше надпис "Поддръжка". Спряхме и погледнах Конър. Той ми се усмихна.

- Благодаря. - казах му. Той разроши тъмната си коса.

- Няма проблем. Гледай да не се губиш, когато не съм наоколо. - усмивката му беше искрена и раздвижи и озари лицето му.- Знаеш ли - продължи той - странно е за момиче като теб да не си в сестринство.

- Не съм сигурна, че е моето нещо. - казах съвсем честно.

- Радвам се. - отвърна ми той. Отговорът му ме изненада, но нямах време да го попитам какво има предвид, тъй като той продължи. - Ще те видя ли отново? - попита. Погледнах го косо и повдигнах вежди.

- Не се съмнявай. - казах накрая. Той се засмя и се отдалечи по коридора. Останах загледана в смаляващата му се фигура за момент, после си поех дъх и си наложих да отворя вратата.