Момичето От Сенките

III

Всеки ден виждах погледа,с който Франк гледаше Александриния(неговата бишва приятелка. Онзи влюбен поглед,с който до вчера гледаше мен. Това ме разкъсваше и ме караше непрекъснато да се обвинявам и да си задавам едни и същи въпроси "Толкова ли съм ужасна? Не съм ли достатъчна? Не мога ли да бъда единствена,незаменима?". Въпросите се повтаряха всеки ден,но отговорите така и не идваха.

Нещо в мен се промени,не бях същата....Като че ли онази светла част в сърцето ми се беше изпарила. Добротата и споменът за каквато и да е светлина или мисъл свързана с топли чувства,ги нямаше.

Бях се превърнала в тяло обвзето от мрака. В душата си бях едно малко,самотно,безпомощно момиченце с наранено сърце.

Нещо наистина се беше променило. Нямаше и следа от момичето,което бях. Сега съм просто измъчено същество,избягвано от всички и предадено от човека,който обичаше повече от всичко.

Мразех живота и не го криех. Но Франк ме беше накарал да погледна на него от друга страна,от хубавата страна. Намерих смисъл и напълно промених мнението си. Смятах,че не е толкова лошо да живееш до деня на нейното появяване. Тогава загубих силите и желанието за всичко. Предадох се и като че ли те двамата убиха любовта ми.

Често обичах да ходя в гробището повече от 4 часа разглеждах надгробните плочи на починалите и се чудех "Какъв ли е бил техният живот?".

Обичах самотата,тъмните тихи улички и пронизващите звуци от тъмните ъгли.
-Дали имаше някой? Някой,който се криеше зад тъмните сенки? Може би наранени същества като мен? Не се страхувах от нищо,не се страхувах от случващите се неща около мен.

Съвсем пренебрехнах всичко. Затворих се себе си. Беше ме страх,че когато проговоря сама ще падна в нечий капан.
Живеех с тази празнина в мен. Тя беше част от мен и може би всеки ден изпълваше все повече сърцето ми. Но дали някой изпитваше същото като мен,дали има някой,който се крие в онези тъмни сенки,от които всички се страхуват,предстои да разбера....