Разхвърляни мисли на една изгубена душа

Самотна

Понякога се чувствам много самотна и неразбрана от другите.Каквото и да казват,че с всяко състояние се свиква,тук грешът.Не се свиква.Никога.Боли...Боли,когато таиш всичко в себе си.Боли ме.Сърцето,душата...Всичко се разкъсва и пропуска чувствата,от които бягам.В такива моменти всички стени,които съм градила падат и се сгромолясват с трясък.В тези моменти се чувствам най-уязвима.Страх ме е от тези моменти и тогава бягам от всички.Не искам никой да ме вижда така...крехка,чувствителна и с болезнено изражение...такава...наранена...Не искам никой да ме вижда без маската на апатия,безчувственост...Малцина са били тези,които съм допуснала до себе си,когато съм била разрушена до основи.Останаха,да...Подкрепиха ме,да...И,все пак ме е страх.Страх ме е,защото, въпреки че са до мен в този момент не разбират напълно болката ми.Не знаят как да я излекуват.Не са ми нужни думи,обещания,че нещата ще се наредят.В моят живот,нищо никога не е както трябва.Нищо,никога няма да се нареди.В такива моменти се нуждая само от теб,ти,който никога не идваш.Само веднъж.Само веднъж беше там,когато всичко се срина и ми помогна,така както никой друг.Придърпа ме в прегръдката си,без да казваш нищо,усмихна се на пук на цялата ми тъга,защото се зарадва,че си пропукал някоя от бетонените ми огради.И,на пук на всичко,че казвам,че в такива моменти ме е страх и искам да съм сама,всъщност искам теб.В такива моменти,само ти си този,който ме разбира,защото сърцата ни са еднакви.Съдбите ни са сходни,чувствата преплетени едни в други.Само ти можеш да ме излекуваш и само аз мога да те разруша и да оголя всеки нерв в теб.Затова ни е страх,затова ни е страх да си го признаем,страх ни е да сме заедно.Затова сме инати и отказваме да се търсим,но в тези моменти имаме най-много нужда един  от друг.Но,тъй като егото ни е прекалено голямо,преживяваме всичко сами.За това сме самотни...Сами сме си виновни...