Стоя до прозореца,издишайки парата от болката в сърцето ми.Изхвърляйки отровата на омразата ти от тялото си.Не знаеш какво ми причиняваш,нали?Не знаеш,че убиваш всичко,което съм обичала в себе си...Погледът ми преди беше блясък,а сега е мъртъв като пристанище,на което са се разбили корабите идващи от мекия цвят на очите ти.Усмивката ми-заличена завинаги,заради хилядите ти дихания...Оглушах,онемях,ослепях,защото вече не чувам гласа ти,не виждам лицето ти,не изговарям името ти.Не съжалявам за избора си,въпреки да знам,че не мога да кажа на никого,знаейки,че това е горчивата,омразна тайна,закопана под хилядите въздишки и усмивки...Тайната за онова,което признавах хиляди пъти,което отричах хиляди пъти.Будиш у мен копнеж.Копнеж за нещо далечно,чуждо,нещо,което не помня,което ми отне,когато си отиде...
YOU ARE READING
Разхвърляни мисли на една изгубена душа
PoetryЗащото имам и нежна страна на душата си.Тук ще избягам от темата за "кучките и ужаса" и ще ви позволя да се докоснете до поетичната част у мен.Ще запълвам дните със стихотворения и мисли,които са лично творчество.За всеки,който си пада по по-сантиме...
