Боец / Fighter

Любов

Когато бе на 13 Катрин Кемп осъзна, че вечно ще се бори за нечие одобрение - това на родителите, на приятелите, на евентуалната голяма любов в лицето на някой достатъчно умен за нея. На 26 ситуацията не беше по-различна. Когато постъпи на работа в "Трибюн" всички я подценяваха и с всяка статия и всеки репортаж, тя се бореше за всеобщото одобрение. Поемаше най-скучните теми, пишеше за неща, които не я вълнуваха, беше "момиче за всичко". Отне й около година и половина да спечели уважението на шефа си и да има възможността да пише за това, от което се интересуваше, темите, от които кръвта й кипваше. Работеше денонощно, спеше средно по 4 часа на вечер, но когато видеше материала публикуван и подписан с нейното име, знаеше, че си заслужава.

Беше се отказала от това да търси любовта в град като Ню Йорк, та тя не беше Кари Брадшоу... Бе много по-амбициозна, любовта не можеше да измести вниманието й  от мечтаната кариера. Пренебрежителното й отношение към любовта бе породено от лъжите, с които мъжете я засипваха в началото на връзката - дом, семейство, без ограничения, без правила, без забрани. Естествено всяка нейна връзка досега завършваше с раздяла, и то по нейно желание. Катрин не приемаше заповеди от никого, не искаше някой да попречи на мечтите й да се сбъднат, приемаше всеки мъж в живота си като поредния "приятел за сладки приказки". Голямата й любов бе журналистиката, с нея се чувстваше сигурна, тя нямаше да й налага забрани, а и можеше да пише винаги, когато пожелаеше. С мъжете не е така - тях можеш да ги обичаш, само когато те ти позволят.

От понеделник до петък Катрин изживяваше мечтата си - работеше нещо, които й носеше топлина и енергия, обичаше работата си и всяка сутрин влизаше усмихната в редакцията, мислеше си:

"Днес ще направя Големия удар!"

Съботният ден отделяше за себе си, все пак беше жена... Ако денят беше слънчев, го прекарваше с чаша кафе и книга на терасата. Ставаше в 11, изкарваше дървения стол на терасата, взимаше си нова книга от малката библиотека, която успя да състави за около 3 години живот в Ню Йорк, и събираше слънчеви лъчи. Ако пък денят беше дъждовен или мрачен, го прекарваше в близкото до дома й кафене или спортувайки. Не можеше да се каже, че Катрин обичаше да спортува, но изпитваше нужда. Кафето бе другата й голяма страст и любов след журналистиката. Ценеше вкусното ароматно кафе, наслаждаваше му се до последната глътка. Понякога дори си мислеше, че Големият й удар в любовта, или "мъжът на живота й", както другите жени наричаха, трябваше да обича кафето, точно колкото и тя и нито капка по-малко, за да могат да си паснат идеално.

Последният мъж, с когото Катрин бе излизала, се казваше Пол. Запознаха се в кафето един дъждовен съботен следобед. Катрин излезе от дома си в 11:30 и закрачи бодро към кафето. Пол чакаше поръчката си, когато Катрин влезе и от вятъра вратата се тресна зад гърба й. Красивият мъж се обърна и при вида на Катрин - мокра коса, никакъв грим, невероятна бяла усмивка, почувства някаква топлина и сякаш инстинктът му заговори вместо него:

- Здравей, аз съм Пол!

На лицето му заигра чаровна усмивка, от която Катрин се изчерви, което рядко се случваше точно на нея.

- Добър ден, приятно ми е, Катрин Кемп.

- Не знаех, че ще се представяме с двете си имена, но добре... Пол Харви.

Мъжът се засмя и почерпи Катрин кафе. Денят завърши в изискан ресторант, никога досега, пред никого не се бе разкривала така бързо, както пред Пол. Дори имаше момент, в който си позволи да помисли за секунди, че Пол може да е нейният Голям удар. Връзката им приключи след две седмици, когато Катрин реши да сготви вечеря за Пол, и го покани в апартамента си, той отказваше и си намираше оправдания, и така, докато Катрин не му се обади и не приключи отношенията им.

Неделя бе денят, който семейство Кемп прекарваха в Хамптънс, в старата семейна къща. Единственият ден, в който младата дама не се чувстваше много комфортно. Семейството й бе доста голямо, събираха се всички нейни роднини и всеки път я питаха най-омразният й въпрос:

"Е, Кати, как върви любовта?"