Преследвачът / Stalker

Part 3

***
Някакъв равномерен, дразнещ бибипкащ звук ме събуди. Отворих широко очи и се вгледах в белия таван ... Почакай БЯЛ ТАВАН ли? Не може да бъде тавана в моята стая не е бял, а небесносин. Къде съм ? Стреснах се и бързо се изправих до седнало положение. Когато се изправих далечно регистрирах някаква остра болка в главата ми, но сега това нямаше никакво значение. Важното беше да разбера къде съм. Огледах се. Бях на легло в някаква непозната малка стая. Ръцете ми бяха обвити с прозрачни тръбички. Обърнах се на дясно и видях апарата който издаваше дразнещия бибипкащ звук. До леглото имаше стол който беше празен. След като регистрирах всички тези факти най-накрая разбрах че съм в болница. Това ме успокои до някаква степен но и ме разтревожи. Какво ли е станало за да се озова в болница? Когато се започнах да мисля главата ми отново започна да пулсира, но този пък нямаше какво да ме разсейва за това болката ми се стори много по-силна. Тя беше толкова силна сякаш някой ме беше ударил с тухла по главата. Инстинктивно се привих от болка и поставих показалците си на слепоочията си. Но болката не преставаше. След няколко секунди някой влетя през вратата и дойде да седне при мен на леглото.

- Миличката ми. Мира добре ли си ?Какво не е наред? – попита човекът седнал на леглото до мен който се оказа баща ми. След като майка ми почина баща ми пое грижите за мен

- Да татко добре съм. Само малко ме боли главата.- излъгах аз.

- Добре миличка. Сега ще извикам сестрата да ти даде болкоуспокояващо. – отговори той и бързо отиде да повика сестрата.

Чувствам се виновна че го излъгах но трябваше. Защото няколко месеца след развода майка ми попадна в катастрофа. Нямала е сериозни наранявания само натъртен гръден кош от колана който е носила и травма на главата, но това е било достатъчно за да изпадне в кома за 6 месеца и след това да почине. И от тогава баща ми е свръх загрижен за мен. Защото не мисля че ще понесе ако загуби и мен. За това понякога премълчавам малка част от истината само за да не го тревожа.
След по-малко от минута и половина баща ми се върна в стаята заедно с една висока русокоса жена по петите си.
-Здравей Мира. Казвам се доктор Милър.- представи се русокосата жена.

- Как се чувстваш ?Баща ти ми каза че имаш главоболие. – продължи доктор Милър.

-Ами да. Главата ме боли доста, но освен това нямам други оплаквания.- отговорих аз.
-Добре ще кажа на сестрата да ти даде нещо за болката. А спомняш ли си нещо от инцидента? – попита тя.

- Всъщност не си спомням нищо от днес преди да се събудя тук. Всичко от днешния ден ми е като в мъгла. Това нормално ли е ? Защо не мога да си спомня нищо от днес ?.......- започнах да се паникьосвам аз.

- Мира, всичко ще бъде наред. – каза баща ми малко по-силно отколкото трябваше. И бързо се приближи към мен, седна на леглото ми и ме прегърна силно. Нямах представа колко много се нуждаех от прегръдка докато баща ми не ме прегърна.Аз заплаках.

- Не плачи Мира. Ще си спомниш. Всичко ще е наред.- започна да ме утешава баща ми и нежно да разтрива гърба ми.
- Ще се върна по-късно отново да видя как се чувстваш. След малко ще дойде сестрата с болкоуспокояващото. Сега ще ви оставя насаме. – каза лекарката и излезе. С баща ми останахме прегърнати на леглото още малко . След това той се отдръпна малко от мен и започна да трие сълзите от лицето ми. Когато ги изтри се премести на стола до леглото защото леглото беше доста малко. Няколко секунди по-късно в стаята влезна една възрастна жена с прошарена коса. Предположих че е медицинската сестра.
- Здравей Мир. Казвам се Грейс Уолтърс. Доктор Милър ме прати да ти дам нещо за болката .- каза възрастната жена и ми подаде някаква малка пластмасова чашка която не бях забелязала че носи в ръката си. Аз поех чашката след това сестрата отиде до масичката в ъгъла на стаята на която имаше кана с вода и чаша. Наля чашата до половината и ми я подаде. Аз поех и чашата с водата.
- Лекарството ще подейства след няколко минути. Не се притеснявай ако ти се доспи. Това е нормално.- информира ме тя когато изпих лекарството. Тя пое двете чаши от ръцете ми. Чашата от водата остави обратно на масата а празната пластмасова чаша остана в ръката й.
- Ако имате нужда от помощ или има проблем само натиснете това копче и някой ще дойде .-каза тя и ни показа едно копче което беше закрепено на една от множеството тръбички. След това ми помогна да легна. После напусна стаята оставяйки мен и баща ми в неловко мълчание.
Няколко минути по-късно аз бях започнала да се унасям когато баща ми заговори.

- Мира наистина ли не помниш какво се е случило ? Съвсем нищо ли не помниш от днешния ден ?- каза той като гледаше надолу към ръцете си който бяха в скута му.

- Да татко наистина не си спомням нищо от днешния ден.- отвърнах бързо аз. Замислих се *Защо пак ме пита дали си спомням нещо след като казах на доктора, не си спомням? Защо ли ще си мисли, че съм излъгала? Да не би да се е случило нещо днес ?
- Защо ме питаш отново това?- попитах спокойно аз с леко сънен глас и си прозях. Очите ми почни се затваряха. Баща ми ме погледна със загрижено лице.

- Ами..... не. Ще говорим за това след като се събудиш.- каза той. Стана от стола си, приближи се до леглото ми и ме целуна. Секунди по-късно аз вече спях и само далечно чувах гласа на баща ми пожелавайки ми сладки сънища.