Nothing Can Stop Me From Loving You [COMPLETED]

Котенцето

Застанах зад касата, чакайки за клиенти. Една жена влезе в магазина, а собственичката я поздрави.

-Хани! Как си?

-Добре съм! Благодаря, Лен.

-Няма защо. Обядва ли?

-Все още, не. Ти?

-Преди малко.

Жената взе кимчи и побягна към моята каса...

-Кой е този красив младеж?

-А, него ли? Името му е Джънгкук! Много е мил и винаги ми помога с работата.

-Супер, но той ми изглежда като студент...

-Да, да. Ходи на университет.

-Оу, мале. Супер джентълмен! Аз съм Хани, най-нобрата приятелка на Лен, още от шести клас. Приятно ми е да се запознаем!

-Джънгкук, и на мен ми е приятно да се запознаем.

Жената наведе поглед към часовника си.

-Малеее, Лен! Трябва да тичам! Трябва да приготвя обяд за малката ми. Беше ми забавно да се запознаем, Джънгкук! Чао!!!

Тя се затича и след миг, вратата на магазинчето, се затвори...

-Джеони, вчера ми каза че днес трябва да си при баба си... Промени ли си решението?

-Ох, аз напълно забравих!

Свалих си тениската, която имаше марката на магазина, прибягах до вратата, отворих я...

-Благодаря, Лен!

Тръгнах да бягам до жилището на баба ми, което беше на около петнадесет минути от работното ми място.

***

Бях тук... Толкова съм изморен... Влязох, но видях как три момчета се бяха скрили в блока, че и на всичкото отгоре... Д-деряха едно малко котенце...

-Спрете!

Обърнаха се към мен, окорили очи...

-Бягайте!!!

Едното момче им извика. Изчезнаха от погледа ми...

-Миличкото, добре ли си?

Котенцето мияукаше, от болка... Сълзите му лъщяха, слънцето отразявайки ги... Направо светеха на черната му козинка...

-Ела тук. Ще ти помогна...

Вдигнах малката душичка и я занесох, обгръщайки я с ръцете си, до апартамента.

-Бабо, тук съм!

Вратата се отвори, и видях баба ми...

-Здравей, Джънкуки! Какъв сладур си станал...

Баба ми хвана бузите и ти дръпна...

-Аа, б-бабо... Шфри!

Не можех да се изкажа като човек... Еми, баба си е баба и никога няма да се промени. Но, аз много си я обичкам! Тя винаги ми дава шоколадчета!!!

Пусна ме и ми прегърна.

-От три мисеца, не съм те вижнала, Джони.

-Не ме наричай така, бабо.

Баба има навик да ме нарича това име...

-Ела, влез!

Влязох...

-Какво е това животинче?

-Едно наранено котенце... Някякви деца го деряха.

-Милото то... Деца? Хич, не ми говори!

-Бабо, имаш ли бинт?

-Да, ей там в чекмеджето.

-Благодаря!

Затичах се към чекмеджето, взех бинта, отидох в спалнятя и сложих котенцето на леглото... Поогледах се за рани... А, предната му лапичка! Други, нямя!

Почистих нараненото място, сложих бинта около лапичката му...

Мияуна ми, а аз му се усмихнах...