Животът

Страхът и обещанието

     Когато си тръгна момчето аз започнах да разглеждам този свят. Ходих и ходих и разбрах,че този свят не е по-различен от Земята.Пак има блокове,къщи,дървета,магазини и тн. Само,че тука хората не ме забелязват. За тях съм като някаква малка частичка въздух,която им е влязла в окото. Аа забравих да отбележа,че тука няма животни,тоест съм напълно сама. Йей... Надеждата ми за по-хубав живот тука е да дойде пак това момче. Но ако този път не сънува за мен. Той нали каза,че щом ме вижда и може да говори с мен значи съм в неговия сън. Тогава какво ще правя? Значи мога да не го видя никога повече. Оффффф Соня спри! Знам,че не е добре да мисля много,защото започвам да изпадам в депресия. И всъщност като се замисля той живее и в двата свята тоест може би като го опозная мога да го накарам да говори с нашите. Поне да знаят,че съм жива и здрава. Всъщност само в този свят съм така. Сигурно на Земята въобще не изглеждам добре. В болницата,на легло,облечена в болнични дрехи,тихо,гадно,тъжно,мои близки хора идват и искат да се събудя. Или може би не им дреме за мен. Може би искат да се отърват от мен? А моите приятели знаят ли,че съм в кома,а ако знаят ще дойдат ли да ме виждат. ОФФФФ Соня СТОП!!!! Не мисли за това !! Офф добре спирам да мисля. Всъщност ся ще полегна на хубавата земя и ще си отпочина от тези мисли.  
        И изведнъж усещам нещо да ме бута.
–Хейй.Мъртва ли си?? Кажи ми,че не. Ехооо..
Веднага си отворих очите и пред мен седеше едно момиче.И аз я попитах:
–Защо крещиш толкова силно ??
–Ти ме чуваш и виждаш ?
–Да дори доста добре.Защо си тук?
–Защото имам кома...
–Ааа разбирам те и аз имам. Йейй. Близначки. Е от кога си тука??
–Две години ...
–Две години си била тука!!!!
–Да... А като те чувам ти явно си отскоро.
–Еми да,аз съм само от ден.
–Оуу...
  И обстановката беше станала много тиха.
–Е значи можем да си правим компания,нали?-попитах аз
–Еми добре щом сме и двете тука защо пък не.Тъкмо няма да бъда сама.- и ми се усмихна
      И така започнахме да се опознаваме. Казва се Сара и е на 15 години. Живяла е с баща си в малко градче (нейната майка е умряла,когато се е родила). Имала е хубав,дори прекрасен живот. Ноо..  Докато един ден е пресичала улица и  един камион я е блъснал. Каза ми,че не помни много неща от миналото си само най-важните.
–Но как издържа 2 години тука. Не те ли е страх? Че ще умреш,че няма да видиш семейството и приятелите си,че тука си сама!!
–Явно не си позитивен човек.
–Поринцип съм позитивна,но като знам тези неща не мога да бъда.
–Спокойно. Просто вярвай. Вярвай,че ще се махнем от тук. Вярвай и не се предавай. Обещай ми,ще няма да се предаваш.
–Обещавам.
–А не такова обещавам! А с кръв
–Тука имаме ли кръв??
–Дааа.
    Тя взе едно парче стъкло от земята и поряза моя и нейният пръст. И така си обещахме,че няма да се предаваме!

     Може би това ще бъде едно голямо ужасно-хубаво приключение.