HUNHAN : Каквото сърцето нареди!

7.

След време хората се разотиваха. Както и очаквах, никой не ми се притече на помощ. Не знаех, че хората по света могат да бъдат толкова безчувствени и..и.. дори не мога да намеря правилните думи, за да опиша тези същества. Не очаквах кой знае каква помощ... Най - малкото да ме бяха попитали как съм, добре ли съм. Но не. Всеки гледаше от страни и не правеше нещо друго освен да гледа шоуто. Чудех се как бих постъпил аз в тази ситуация, ако бях на мястото на някого от публиката. Дали и аз бих постъпила така? Не искам да знам какво бих направил, защото не искам никой друг да попада в ситуация като моята.
Прогоних тази мисъл от главата си, и започнах да се чудя какви да правя сега. Как да се прибера?
Отворих очите си и избързах сълзите си. Когато погледът ли се избистри, забелязах,че едно малко момченце в къщата срещу мен да ме гледа през прозореца. Когато успях да го фокусирам по-добре ,видях че и то плаче. Стана ми толкова жал за детето, но и в същото време се зарадвах от факта, че на някого на този свят му пука, макар и малко, за мен. Момчето явно видя , че го гледам и мигновено избърза сълзите си. Виждайки това ,му се усмихнах , радвайки се, че спря да плаче. Той също се усмихна топло, но веднага след това се махна от прозореца. Какво ли прави?
Изправих се, скрих се зад дървото и зачаках. След няколко минути чух отваряне на врата и бързи, но глухи стъпки. Миг по- късно видях малкото момче, тичащо към пътната врата. В ръцете си държеше малка подаръчна торбичка. Дали не отиваше на рожден ден на някое хлапе. Нямаше време да мисля за това и моментално се скрих зад ъгъла на улицата в опит детето да не ме види гол отново. Подадох главата си, за да видя дали момчето е продължило, но не. То стоеше пред дървото зад, което се криех преди броени секунди. То се оглеждаше, явно в опит да ме види. Започна да се отчайва и погледна към дома си. Не си тръгна. Точно обратно на моите очаквания, то седна на бордюра и зачака, от време на време хвърлящо по един поглед около себе си. То чакаше и чакаше, а аз го гледах, вече показал цялата си глава иззад ъгъла, забравяйки изобщо че се криех. То погледна към мен и щом ме забеляза веднага скочи и затича към мен. Толкова спокойно го гледах, че когато скочи така рязко, се стреснах. Отново се скрих зад ъгъла, но момченцето дойде при мен. Усмихна ми се топло и подаде ръчичката си към мен
-Това е за теб!
Подаде ми подаръчната торбичка и зачака да кажа нещо. Погледнах го в очите с учудване и то кимна,бутайки чантата в ръцете ми.
- Благодаря!
Това беше единственото, което можех да кажа. Държах чантичката в ръцете си и гледах момченцето в очите. Бях на път да се разплача от щастие, когато момчето започна да се усмихва.
- Няма ли да видиш какво има вътре?
- Ооо... Да, вярно!
Отворих чантата и вътре видях черно дамско долнище от анцуг и тениска.
- Облечи ги! За теб са...
- Но..
- Облечи ги.
- Благодаря!!!
Оставих чантичката на земята, клекнах и прегърнах силно момчето.
- Облечи се вече де😂После ще ми благодариш.
-Веднага!
Пуснах момчето и облякох долнището и блузата.
Когато се облякох клекнах и стиснах ръката на малкия.
- Как се казваш, мъник?

- Казвам се Мин -Су.Съжалявам, че трябваше да дам долнището от стария комплект на майка си. Просто не можах да намеря мъжки дрехи във чувала с дрехи от вчера...
-Чакай, какво!?