Това сън ли е?! (спряна)

Светеща врата. Хах това звучи weird!

Всеки на мое място би помислил, че е луд. Така де и друг път ми се случвало да виждам сцени от книгите, но това беше като истинско. Предполагам, че бях на кораб. Доста голям кораб. Пред мен имаше пет човека- 3 момичета и 2 момчета. Всички изглеждаха на моята възраст. На масата пред тях май имаше карта. Те обсъждаха нещо по нея. Но не и русото момиче. Тя сякаш се дразнеше на това, което приятелите й казваха.
Към 10 минути ги зяпах и се чудих от къде ги познавам. После реших, че са просто поредните фенове на Пърси и компания, които се правят на героите. Тогава едно от момчетата, което изглеждаше като Франк, ме забеляза.
--...хей- започна той.-Ти от къде се взе?
Толкова ДОБРЕ имитираше Франк, че ченето ми падна. ...и вследствие не можах да отговоря.
--Да не би Хирон да те изпратил да ни проверяваш?- попита момичето, което очевидно се беше Анабет.
--Де да беше така!- отвърнаха й аз.
В този момент нещата станаха сериозни. И под сериозни имам предвид тип Анабет. Тогава на палубата дойде момче. Той беше с тъмно кестенява коса почти черна, а очите му бяха синьо-зелени. Нямаше нужда много да му мисля. Той беше перфектния Пърси Джаксън.
Очите ми залепнаха за него. За щастие усетих ще, че съм го зяпнала и сигурно ми течаха лиги. Побързах да се съсредоточа в това, което се случваше.
--Не ми казвйте, че Хирон пак е изпратил лагерник да ни проверява!- обърна се той към другите- Токова ли не ни вярва? Справихме се с гигантите и Гея пък да не можем да се оправим с търсенето на Лио.
Търсенето на Лио!? Идеше ми да изкрещя: Та той е жив! Дори си намери гадже! Но не. Всички изглеждаха токова сериозни и раздразнени. Не можех да повярвам, че са толкова Добри актьори. Бяха прекалено истински...
--Не- побързах да отгворя аз- не ме праща никой. Аз сама дойдох.
Настана тишина. Бяха ме зяпнали толкова невярващо, но и някак критично.
--Не съм те виждала в лагера на нечистокръвните досега. Да не си нова?- попита Пайпър.
--Не. И ако ще питате дали съм от лагер Юпитер отговорът е не. Не съм дори полубог. Сега може ли малко по-сериозно? Не мислите ли че малко се вживявате в ролите си?
--За какви роли говориш?- пита ме Джейсън.
Но нямах време да му отговоря, защото нещо прелетя над нас. Гигантската птица, или поне аз за такава в помислих, изграчи силно и всички извадиха по оръжие. Чакайте малко! Това да не би да беше въртоп? Щях да полетя от щастие! За съжаление страха от чудовището в мен надделя. Хейзъл ме хвана за ръката и ме поведе към стаите на кораба. Сега забелязах, че тя нямаше оръжие. Заключи стаята в която влязохме.
--Казваш, че не си полубогиня, така ли?
--Не съм. Но това не е важно сега! Какво по дяволите беше това?!
--И аз не съм сигурна. Просто поредното изчадие на Ада.
--Вие сте истински, нали?-попитах я аз с надеждата отговорът да е "да".
--Разбира се че сме истински. Ти какво си помисли?
--Не важно.-казах й с усмивка на лицето- Между другото аз съм Сабрина.
--Хейзъл- подаде ми ръка та си тя- Ако не си дъщеря на някой бог тогава как ни откри? Само полубоговете знаят къде сме.
--И аз не знам. Бях в заспала в стаята си, в Ню Йорк, а като се събудих пред мен имаше светеща врата. Отворих я. Останалото го знаеш.
--Врата, а...? Хей май, че я убиха.
Хейзъл отключи и се върнахме при останалите. Първият към когото погледнах бе Пърси. Беше ранен. От ръката му бликаше кръв.
--Добре ли си?!- попитах го аз.
--Да всичко е наред.
--Хейзъл, защо избяга така?-попита Франк.
--Точно това се опитвах да ви кажа цяла сутрин. Изгубих кинжала си. Няма го никъде.
--Добре, добре разбрахме. Сега на по-важното. Коя си ти?- попита ме Анабет.
--Сабрина.... -тръгнах да се обяснявам аз.
--Не ме интересува как се казваш! Кажи кой те изпраща!- прекъсна ме Анабет.
--Никой не праща. Вече обясних и на Хейзъл: бях си вкъщи и изведнъж една врата светна пред мен. Така дойдох тук.
--Ухххххх- изпъшка Пърси докато придържаше ръката си.
--За съжаление марлите ни свършиха. Не мога да ти помогна.-рече му Анабет с почти насълзени очи.
--Пърси, мился, че у нас имаме превръзки. Ако искаш ела да ти помогна.
Тогава усетих, че нарекох по име. Дали щяха да забележат?
--Добре-отвърна той като гледаше врата от която дойдох.
Заведох го в стаята ми. Той седна на леглото ми, а аз започнах да ,,работя" по раната му.
--Благодаря-изпъшка той- Всъщност не се представих, но ти май вече знаеш кой съм.
--...мда- измънках аз.

Ох не знам за вас ама тази история нещо не ми харесва. Ама понеже съм инат продължавам😛