In Cage

Единадесета глава

Измина още една седмица, в която главно рисувах, четях, стоях на балкончето ми и гледах телевизия. Диего накара да ми сложат телевизор в стаята. Видях го само веднъж тази седмица. Не знам защо, явно беше много зает. Нямаше как да разбера точно с какво. Не ми харесваше това, че единственият път, когато се видяхме, той беше изнервен.

-Какво има? - лежахме в леглото тихо, но наруших мълчанието.
-Нищо, Катрин, заспивай - стана и започна да облича дънките си, а след това тениската си - Тази седмица няма да мога да те изведа, но другата обещавам. Прекалено съм зает с работата си - каза и излезе.

Това се случи едва преди ден. Надявах се пак да дойде да ме види. Позволи ми да излизам и това смятах да направя.
Слязох долу в трапезарията, но единственият човек, когото видях, беше някакво момиче.
-Ти трябва да си Катерина. От три седмици си тук, а почти не те виждаме - погледна ме надменно. Или поне така ми се стори.
-Трябваше ми време за адаптиране към новата обстановка - повдигнах рамене.
-Да, сигурно - каза кисело и кимна.
-Аз съм Аманда. Ако търсиш Диего, още е в леглото ми, спи.
Кимнах и се обърнах, за да не види, че ме е заболяло от думите й. Предполагах, че спи и с други. Не предполагах, обаче, че ще ме заболи толкова да го чуя.
Заизкачвах се по стълбите и се сблъсках с някого, без да искам.
Повдигнах леко глава нагоре.
-Хей, по-бавно - каза едно зеленооко момче - Аз съм Джоунс. Хари Джоунс - подава ми ръка.
-Катрин - едва казах и поех чакащата му ръка.
-Знам това. Всички знаем. Ти си момичето на Диего - кимва с глава и се обляга на стената - Защо беше, хм, толкова притеснена? Закъде се беше разбързала, ако не е тайна?
-Аманда - прошепнах.
-А, ясно - кимна, разбиращо - Какво за нея?
-Тя е кучка - сбърчих чело и също се облегнах на стената.
-И това го знам, всички всъщност го знаем - скръсти ръце.
Опитах се да се абстрахирам от външния му вид и да му кажа "чао" приятелски, но нещо, сякаш ме беше заковало за пода.
Хари прокара ръка през кафявата си коса бавно.
-Какво обичаш да правиш? - попитах го внезапно - Това прозвуча тъпо.
-Не, спокойно, обичам да рисувам - повдигна рамене.
-Стига, лъжеш ме! - извиках изненадано.
-Не е вярно, обичам да рисувам хора, но най-вече пейзажи.
-Аз също! Ще ми покажеш ли твои картини, моля те! - хванах тениската му, без да се усетя, но веднага я пуснах. Просто бях забравила какво е да имаш общи интереси с някого и да си говорите за тях.
-С удоволствие! Утре? - попита.
Кимнах.
-С радост!