-Ара, ставай, закъсняваш!
-Още 5 минути.
-Арабела, осем часа е! - говореше на висок тон петдесетгодишна жена.
- Какво? - Ара скочи от дивана и започна да се оглежда. Седна и излапа половината от зеленчуците за броени секунди. - Без теб на къде съм. - стана от масата момичето и целуна майка си по бузата.
- Така, чанта, баня, дрехи, коса, обувки, ох няма да успея! В осем и половина почваме.
-Чантата ти е готова и е до вратата, само не ти намерих историята. На закачалка в банята съм ти приготвила любимите дънки и тениска на Adidas, и ти изчистих маратонките. - каза с усмивка жената.
- Благодаря! Благодаря! Благодаря! - Ара се метна на връта на майка си. След това побягна към банята. Изми се, облече се и върза косата си на кок, от който закачливо стърчаха кичурчета.
Вече бе 8:15, а Ара тъкмо отключваше вратата.
-Чаооо.
-Айде и успех на теста.
Момичето заключи от вън и прибра ключа под изтривалката.
Тръгна с бърза крачка. *Майка ми е просто невероятна. Кой друг може да се похвали с такава уникална майка. Дано някой ден успея да й се отплатя за всичко* мислеше си Ара.
Стигна до класната стая 2 минути преди започването на часовете. Настани се на чина и се опита да си спомни това, което вчера успя да прочете между поръчките.
По едно време някакво момче се подаде от вратата на класната стая и започна да оглежда хората в нея. Косата му беше светлокестенява, а очите бледокафеви и така хубаво блестяха на слънчевите лъчи. Ара се загледа в него. Облечен бе със маркови дрехи, личеше си, че е от богаташко семейство. Беше сравнително висок и слаб. Непознатият спря погледа си на Ара и се усмихна. Момичето забеляза тръпчинките на бузите му.
- Ти ли си Арабела Морисън? - попита момчето, вървейки към Ара.
- Да, кой пита?
- Гейбриъл Болтън. - каза момчето и направи поклон. - Това случайно да е твое? - Гейбриъл показа учебника по история, а Ара повдигна вежди от удивление.
- Да, къде го намери?
- Трябва да вървя, но обещавам, че скоро пак ще се видим, за да може още малко да ми се порадваш. - усмихна се мазно и си оправи перчема. Излезе на бегом от стаята.
Звънецът би. Ара изобщо не обърна внимание. Преусмисляше нещата. *Нощ, сянка, учебник* размишляваше тя *Той е бил, обаче как ме е намерил*. Продължи да умува докато учителката не влезе.
Гейбриъл закъсня за часа, тъй като учеше в съседното училище.
- Второ закъснение, при трето изхвърчаш! - скастри го учителят докато пишеше на дъската. - Това че баща ти притежава училището не означава, че може да си позволяваш да кръшкаш.
- Вижте господине, това че използвате термини, с които си комуникират тийнейджърите не ви прави по-готин, по добре не опитвайте. - Гейбриъл стоеше по средата на стаята и му се усмихваше мило.
- Затапи го!! - някой извика и след това всички започнаха да го повтарят.
- Отсъствия на всички! - развика се учителят и започна да сочи грубо с пръст. Млъкнаха. Гейбриъл седна на чина до най-добрия си приятел и въздъхна.
-Сега какво е оправданието ти, защо закъсня, знаеш, че кобрата само това чака. - прошепна му момчето до него.
-Иън, срещнах ангел.
-Сериозно нещо ти е станало, сътресение ли имаш, температура? - попита го Ейдриън.
-Не, Иън, мисля, че съм влюбен. От съседното даскало е. Тъмноруса с тъмнозелени очи, мисля.
-Е браво, гордея се с теб. И как така мислиш? Не си ли я виждал? - изгледа го Ейдриън.
-Разбира се, че съм, вярно, за минута, но все пак. - каза Гейбриъл и се усмихна като се загледа през прозореца.
-Айде да млъкнете, става ли. - изгледа ги с разширени зеници учителят. Гейбриъл понечи да каже нещо, но се отказа, реши, че няма нужда повече да унижава бедния старец.
