Ара и Гейбриъл вървяха по тъмните улици и мълчаха. Неловка ситуация, но какво да се прави. Накрая момчето се осмели да разчупи леда.
- Имаш ли домашен любимец? - попита Гейбриъл.
- От къде на къде? Как ти хрумна това? - учуди се Ара - За протокола - нямам. Ти?
- У дома имаме две сиамски котки. В двора един родвайлер и рибки в кабинета на татко.
- Имаш ли техни снимки? - удиви се Ара.
В отговор Гейбриъл извади от джоба на якето си скъпия си смартфон и показа на Ара снимките на домашните си любимци.
- Толкова са сладки! - каза Ара и подпря бузата си с ръка.
- Някой път ще дойдеш да ги видиш. - намигна Гейбриъл.
Ара реши да не отговаря на това и просто кимна. Отново настана мълчание. Двамата вървяха бавно в синхрон. Не след дълго стигнаха до дома на Ара.
- Няма ли да влизаш? - попита Гейбриъл. Ара стоеше на прага на заключената врата. Ключът беше под изтривалката, а щеше да е много зле обмислена постъпка ако го извадеше пред него.
- Ами аз, такова, забравих си ключа. - смотолеви Ара.
- Е, не е ли под изтривалката? - учуди се Гейбриъл и посочи постелката.
- А, вярно. - смути се Ара и реши, че това е доста предсказуемо. Ключ под изтривалката, много изтъркано. *Явно ще трябва да измисля друго място* помисли си тя. Извади го изпод изтривалката. Отключи, мина през врата и се обърна. -Чао. - каза тя.
- Чао, Бела! - отговори й ентусиазирано Гейбриъл.
-Чоа, Гейб.
-Както е това? Звучи много лигаво. - каза момчето и повдигна учудено вежди.
- Вече сме квит. - продума Ара и затвори вратата.
Майка й стоеше да дивана и гледаше телевизия.
- О, миличка, замръзнала ли? - стана от дивана майката на Ара. - Аз съм виновна. Чие е това яке? Гладна ли си? Има хляб и маргарин на масата. Хапни. - бълваше въпроси жената.
- Добре съм, мамо, защо не спиш? - прегърна майка си Ара. - Изпи ли си хапчетата?
- А, да, изпих ги. - потрепна гласът на жената. - Изпих ги. - повтори тя. - Как мина денят ти?
- Звучиш странно. Какво има? Защо винаги променяш темата? Пиеш ги, нали? - повдигна вежди Ара.
