The Doctor

2

Чашата, изпълнена с уиски стоеше непокътната на масата вече повече от час. Налях я, но така и не отпих. Не харесвах алкохол. Просто това беше поредния опит всячески да забравя. Устните му по тялото ми,начинът по който ме докосваше.
Вече би трябвало да съм подал жалба, да са го арестували, да е насрочена дата за делото. Но не го направих.
-Хьонг? Добре ли си? -някъде около мен, сякаш като през вода, се дочу гласът на съквартиранта ми, Сехун.
Мисля, че отговорих с "да",не мога да бъда сигурен, но Сехун се настани до мен и докосна нежно крака ми
-КьонгСу-хьонг, пак не говориш. Пиян си, нали?
Поклатих глава и се облегнах на рамото му. Не можех да му отговоря, в главата ми се повтаряше единствено как той ме целува, как ме докосва...
-Нещо се е случило при онзи психиатър, нали?
-Мнем...
-Хьонг?...
-Всичко е наред, Сехун. -отвърнах и грабнах чашата, изпивайки я на един дъх. Течността прогори гърлото ми, очите ми се насълзиха. По дяволите,наистина беше гадно.
Сехун се изсмя сладко,надигна директно бутилката и отпи, мъркайки доволно. Чак ми се догади при гледката.
-Ще се постарая да се разсееш-прошепна, ръката му се плъзна на горе по бедрото ми и стисна силно слабините ми.
Факта, че вече два месеца се опитваше да се пъхне в гащите ми отново погъделичка егото ми. Но някак си не можех да де насиля да го чукам. Знаех, че не може да ме докосне като него. И все пак нищо не пречеше да се позабавлявам, нали?
-До КьонгСу, ти си ужасен човек-прошепнах на себе си и го издърпах, целувайки го жадно.
                     ☆☆☆
Онази нощ преспах със Сехун,ДжонгИн-ши. И се почувствах ужасно. Сякаш бях предал себе си,Хун,дори Чаньол. Използвах го в опит да забравя как бие сърцето ми при мисълта за силните му ръце,притискащи ме към твърдото му писалище.
Мразех се за това, че излъгах Сехун така.
                        ☆☆☆
Цял месец след онази ден си позволих, дори си наложих да отида отново на психиатър. Секретарката ми се усмихна сладурско, някак заговорнически.
-Доктор Парк Ви очаква, господине.
Отворих вратата бавно и се проврях навътре. Чаньол беше на писалището си и отпиваше от голяма чаша, вероятно кафе. Не ми обърна внимание, продължи да рови в телефона си. Не каза нищо и аз не го направих. Просто легнах в кушетката.
-КьонгСу. -плътния му глас ме накара да потръпна до мозъка на костите си.
Не проговорих.
Той дойде, седна в креслото, в което седеше и миналия път.
-Има ли нещо, за което желаеш да говорим днес?
Поклатих глава.
Всъщност исках. Но не можех сам да повдигна въпроса, особено след като се държеше сякаш нищо не се е случило.
-Тогава мога да продължа с темата от миналия път? -прошепна едва ли не и прокара ръка през косата си съблазнително, определено намеквайки нещо.
Отново поклатих глава отрицателно, този път притеснението стискащо гърлото ми ме уплаши.
-А тогава защо си тук? -вече бе ядосан. -Щом не си се върнал за още.
Знаех, че едва ли е изпитал това, което и аз в онзи ден. Но онази проклета надежда ме крепеше. Надежда, която се изпари, в този момент. Естествено, че бях поредният. И това върна гнева.
-Дойдох да поискам обяснение за това, което ми причинихте. -изръмжах студено.
Всъщност не очаквах отговор. За това се изненадах, когато кушетка хлътна точно до главата ми и нежната му длан докосна врата ми. Отворих очи, ококорих се.
-Как може да не забелязваш колко ми харесваш? -усмихна се топло. В сравнение с предишната си студена маска сега бе наистина прелестен. -Колко много харесах устните ти?
Онемях.
-Вие...не го показахте с нищо...
-Значи едва ли не да те изнасиля не е показало, че имам интерес към теб?
-Не разбирам.
Той се засмя. Сладко, звънко, красиво.
Видях го, че се навежда към мен, но не мислех, че ще ме целуне. Ала когато меките му устни се впиха в моите изхъмках от изненада, желание, нетърпение. Страх.
Ах, ДжонгИн-ши. До ден-днешен не мога да си обясня защо избягах тогава.
                             ☆
Младото момиче зад бюрото ме изгледа странно над кръглите си очила, когато излетях от кабинета на Чаньол. Сълзите напираха в очите ми, но толкова упорито отказвах да ги пусна, че чак въздух не ми стигаше.
-Г-господин До... -тръгна да казва нещо, но не я отразих.
Погледнах назад чак, когато затварях вратата на клиниката му. Чаньол стоеше до бюрото на секретарката си с измъчен еид и всичко, което дочух от краткия им разговор бе "Отмени всичките ми сеанси за днес, Юра".
                       ☆☆☆
Не се прибрах, ДжонгИн-ши, ходих. Часове наред, докато се стъмни, безцелно из улиците на Сеул. Слушалките бяха в ушите ми, но музиката отдавна не звучеше. Сехун ми звъня, каза да се прибирам, бил сготвил. "Добре"-отвърнах му, но не се прибрах. Не можех, ДжонгИн-ши, не исках.
                        ☆☆☆
Четири часа по-късно вече нямах батерия на телефона, нито и сили да продължа да обикалям. За това просто се насочих към вкъщи.
Не очаквах друг,освен Сехун да ме чака, но ето че пред входа на блока твърде позната фигура потрепваше под уличната лампа. Чаньол не гледаше към мен, погледа му беше забит в земята.
-Какво правиш тук?! -изръмжах, предпочитайки да превърна шока и срама в гняв.
Той повдигна глава изненадано, ушите му бяха почервенели от студа, бузите също, невероятните устни се бяха напукали от постоянното облизване.
-Чаках те-отвърна тихо, гласът му трепереше, -но се забави.
-Имах нужда да повървя.
Чан преглътна, отново облиза устни и подуха в ръцете си, за да ги стопли.Погледът му беше замислен, зареян.
-Обърквам те, нали?-вече вървях към входа, но шепотът му ме спря.
Въздъхнах ядосано. Беше премръзнал, не можех да го оставя в студа. Нали?
-Влизай -казах му, отваряйки вратата.
                           ☆
Сехун беше излязъл с Тифани, уведомяваше за това с бележка на хладилника. Не, мамка му. Оставах сам с Чаньол.
-На-измърморих, подавайки му чаша чай.
-Благодаря.
Мълчание. Минута, две...десет. Аз пречупих тишината.
-И защо ме чака?
-Хм -измрънка, когато се опари с чая. -Искам да поговорим.
-Няма за какво. -изсмях се. -Не разбирам как може да рискуваш здравето си за едното чукане... -при спомена членът ми потръпна в очакване. "Не, предателю! "-помислих си.
Чаньол въздъхна дълбоко,остави чашата на холната масичка. Не вятвах, че може да ме гледа с такава... Тъга? Не, казах си, отпаднал е от студа.
-Какви ги говориш? -засмя се неловко. -Аз вече те изчуках.
-Значи искаш пак? -предположих.
-Нее...тоест, да, но не искам да е само секс, а...
-О, я стига с тези глу...
-Изслушай ме-прекъсна прекъсването ми. -Харесвам те, До КьонгСу. Наистина много. Излез с мен на вечеря.
                        ☆☆☆
Пречупих се, ДжонгИн-ши. Мамка му, пречупих се. И приех, не можех да откажа.
Когато си тръгваше ме прегърна. Поколеба се и да ме целуне, но не го направи, не и по устните. За което съжалих. Остави ме просто с нежна целувка по челото.
                        ☆☆☆
Чаньол се довлече още в 17:30 пред входа и остана там доста дълго. И то защото аз не напирах да изляза толкова рано.
Стоеше под прозореца с голям букет рози и се усмихваше глупаво.
-Хьонг... -рече тихо Сехун, гледайки навън скришом иззад пердето.
-Мм?
-Това не е ли Парк Чаньол? Оня известния психиатър?
-Мхм...
-Защо седи под прозореца ни с цветя?
Поклатих глава леко и измъкнах една тъмносиня тениса, която да облека над тесните черни джинси. Нямах официални дрехи, за вечерята просто се облякох небрежно.
Сехун не беше споменавал онази нощ, в която...кхъм, сещаш се. Не ми се натискаше вече, беше се прехвърлил на Тифани, големичък залък.
-Имаме среща очевидно. -отговорих няколко минути по-късно.
-С него? Че къде се запознахте?
-Той ми е психиатър -засмях се.
Ченето му увисна.
-Човек, майка ти вярно не ще да те приеме такъв. Щом пръска такива пари да те "излекува"...-в отговор повдигнах рамене. Хун продължи замислено. -А ти да видиш и той бил гей... -той млъкна и после пак поде, подозрително. -А всъщност... Замислял ли си се дали това не е накакъв метод на лечение или...?
И така Сехун ми провали срещата.
                           ☆
-Какво ще хапнеш, КьонгСу? -попита тихо и разтла салфетката в скута си.
Не харесах ресторанта. Беше едно от онези префърцунени, скъпарски места. Отврат.
А и в колата му размислих над думите на Сехун. Дали не беше прав? Все пак, ако не беше, защо мъж като него да ще се интересува от мен?
-Не знам. Ти избери. -отвърнах. Дори гласът ми ме издаваше, а аз си мислех, че мога да се контролирам.
Чан поръча нещо, не го слушах. Май някаква риба, знам ли.
-А имаш ли предпочитания за вино?
Пак повдигнах рамене.
-Совиньон блан. -не говореше на мен, поръча го.
Гледах в една точка. Сигурно съм изглеждал като идиот.
-КьонгСу? -прошепна той, ръката му погали моята. Веднага я дръпнах, Чан се намръщи. -Добре ли си?
-Да, разбира се. -усмихнах се. -Какво да ми е? -но излъгах.
                         ☆
Мамка му, напих се. С две чаши вино. Чаньол вече пиеше трета, а изглеждаше свеж като краставичка. А пък аз лежах на масата и се подхилквах.
-Мека китка си, бързо те хваща.
Не можах да отговоря, изсмях се.
-Хайде,тръгваме си. -чух как чашата се удари в масата, кристалът издрънча, после големите му ръце ме подхванаха и вдигнаха на крака.
Качихме се в такси, бил пил, не можел да кара.
Не осъзнавах добре какво се случва около мен докато вратата не се отвори и не влязох в апартамента. Добре разбрах, че не съм си вкъщи.
-Чаньол, къде сме? -изграчих.
-У нас. -отговори простичко. Хвана якето ми, започна да го сваля.
-Не, не, не... -изсмях се злобно и избутах ръцете му. -Неее. Вече го направи веднъж, в-втори път не!
Чаньол спря и ме погледна в очите, дългите му пръсти погалиха лицето ми.
-Искам просто да те съблека, за да си легнеш, КьонгСу.
-Под теб, нали?
-Не, аз ще спя на дивана.
Млъкнах, оставих го да прави каквото ще прави.Когато ме сложи да легна в голямото си легло седна до мен, хвана ръката ми. Сякаш имаше нужда от този допир, постоянно ме докосваше.
Беше красив, почти съвършен. Идеален. И беше толкова сладък и мил. От мисълта, че всичко това беше постановка, някакво глупаво "лечение",ми се доплакваше.
Разбрах, че наистина рева, когато чух:
-Защо,за Бога, плачеш?
Не можах да замълча.
-Не можа ли да ми изпишеш някакви лекарства? Медикаменти, от които... -замълчах за момент, губейки нишката. -От които да се успивам, да не мисля за това, пе съм гей... Нужно ли е това?
Той ме погледна неразбиращо.
-Кое това?
-Това... -изхълцах. -Да преспиш с мен, да ме подлъжеш да де влюбя и...един Бог знае какво ще направиш, как ще ме нараниш. Какво е това лечение, мамка му?!
Чаньол стисна ръката ми, усмихваше се.
-Какво?И все пак признаваш, че си влюбен? -прозвуча доволно, весело.
-Само това ли чу?
-Само това исках да чуя.
Чаньол ме целуна. Мислех да отвърна. Наистина. Просто ми се догади. И го бутнах. После повърнах върху скъпия персийски килим.
Аз, ДжонгИн-ши, съм наистина голям идиот.