Каква жена... Седеше срещу мен, а аз не успявах да сваля очите си от нея. Поръча си вино, без да се замисля. Без да се налага да разглежда менюто. Бързо, дръзко и уверено. Жени като нея, нямат нужда от меню. Знаят какво искат и го искат веднага. Червено и топло. В тотален контраст с душата й. А душата й, ах душата й. Светът й... Исках да го сграбча, да го стисна в прегръдката си, но ми бяха къси ръцете, за да обгърна това, което имаше тя. Вселена. Бунтар до мозъка на костите си. А вътре, дълбоко вътре - сърце. Нежно, като на малко дете. Чисто, истинско, невинно, наивно. Вика ти "обичай ме, ако смееш".
Отговарям му:
- Да смея ли? Та, аз съм скочил отдавна. Потънал съм в тебе. Загубил съм се. Завъртяла си ме. Хванала си ме в капана си, а не искам и да си помислям, да ти позволя да ме пуснеш. Седни до мен и нека си направим космос.
Ще стискам здраво. Ти бъди нежна. Бъди буря.
Бъди... Ти!
