unexpected

chapter 1

24 декември 2009 година

-Уважаеми пътници , изход 3 за полет 2-6 Форт Уейн ще бъде затворен след 15 минути. Моля , придвижете се към изход 3. - пискливият глас на жената оглушаваше цялата зала.

-София...Трябва да тръгваме. - подбутвайки ме леко , баща ми успя да ме събуди от дълбокия кошмар. В миг нежния му поглед вече беше разтревожен , карайки го да ме прегърне силно, но кратко.- Пак ли тези кошмари? 

Дълбока въздишка последва от негова страна , придружена с притеснено лице. Откакто се помня баща ми се е стараел винаги да бъда щастлива , обичана и забелязвана , затова винаги оценявах и всеки негов опит да оправи настроението ми.

-Скоро трябва пак да отидеш при доктор Пейнт , за да си поговорите за тези кошмари. Все пак от дълго време не си сънувала такива неща.-каза той , изправяйки се , хващайки двата куфара в здрава захватка. И сега вървяхме към изхода , вървяхме към миналото , към дома.

-Добре съм , тате. - заявих аз , прозявайки се.-Моля те , не звъни на доктор Пейнт , нека не я притесняваме.

Не ме разбирайте погрешно , обичам доктор Пейнт. Ако не беше тя , може би досега да съм скочила от някой мост или пък да обмислям някое убийство , което евентуално да извърша. И въпреки това , ако имах избора , в който да пропускам месечните ми посещения при нея , нямаше да откажа. Клариса Пейнт е наистина добра и милосърдечна жена и кой знае с колко още откачалки като мен се занимава на ден , затова и смятам , че малкият ми кошмар не е повод да я притеснявам.

-Знам колко ти е трудно. София , както ти , така и аз загубих човек , когото обичах. Смъртта на майка ти...

-Татко , добре съм. - прекъснах го , поставяйки ръката на рамото му , опитвайки се да го убедя. А може би се опитвах да убедя себе си. 

Баща ми кимна , какво друго можеше да направи? Знаех , че не ми вярва. За последните осем години двамата се сближихме много и се познаваме един-друг по-добре от всеки друг, той стана единствения човек , на когото мога да разчитам истински. Разбира се , че имах прекрасни приятели , но много от тях водеха перфектния живот и за жалост , никога не са се опитвали да ме разберат. Макар да не искам и тяхното съжаление , наистина ми е добре да живея живота си такъв , какъвто живеят останалите , или поне пред обществото.  Единственият човек, освен баща ми , който ме подкрепяше през всичките тези времена и ми помогна да преодолея голяма част от тъгата , която ме беше обвзела , беше Ема- най-добрата ми приятелка и моя некръвна сестра. Израстнала съм с Ема Колинс - момичето до моята врата , момичето , което ме издигна на крака отново и ми показа , че животът си заслужава. Или поне част от него. Част , достатъчна , заради която да се живее.