Училищният стол

Глава VI: Неочакван гост

Два дни след случилото се, 8 "а" беше посетен от неочакван гост. Заместник-кметът бе дошъл, за да си поговори с учениците. Никой си нямаше и на представа, че ще идва. В часа на класа класната представи г-н Манджарев на всички и отстъпи думата на него. И той започна:

- Здравейте, драги ученици. Знам, че присъствието ми е учудващо, но все пак искам да се уверя, че всичко е наред. Надявам се вече да започвате да се поуспокоявате след случилото се. Представям си през какво минавате и не искам никой да преживява това, което и аз.

От задните редици Мишока се обади:

- К'во толкова сте преживели, бе бурсук! Една моя съученичка е умряла!!!! Ми тя е много мъртва, бе!! Спри да се правиш на важен и давай направо! Какво толкоз се е случило!

Целия клас избухна в смях, а също и мъжът. Той не се обиди. Даже напротив. Стана му смешен този искрен начин на изразяване. Посмяха се така още малко и дойде време господинът да се отдаде на спомени:

- Когато бях на вашата възраст учих в съседната гимназия, само че в 8 "г" клас. Не бях много популярен, но си имах няколко истински верни приятели - Петьо и Иван. Непрестанно вършехме щуротии и все ни се караха. Но един ден нещата рязко утихнаха... Вече не бяхме трима... След един обикновен обяд на стола Петьо беше изчезнал безследно. Търсеха го в продължение на седмица. Не го намериха... Един ден след като се връщах от училище се натъкнах на гледка, която си спомням ясно и до днес. В парка близо до училището някакъв човек бе взел лопата и изровил дупка. Стана ми любопитно какво толкова може пък да има в един обикновен парк. Но когато погледнах... Видях дрехи... Дрехите на Петьо... Но по дрехите имаше остатъци от нещо... Дали не беше вече разпадналата се плът от тялото на най-добрия ми приятел?! Но странното бе, че нямаше и следа от главата му. Не знаех защо, но и в този момент това не ме интересуваше. Не знаех как да реагирам. Паникьосах се. Започнах да плача, да викам... Не знаех защо точно на мен се бе случило да изгубя един от малкото хора, които ме разбираха...

- И какво направихте тогава?- попита Аврора.

- Не казах на никого за това. Нито на родителите си, нито на някой близък. Единствения, който знаеше, беше Иван, но той пази тайната със себе си и досега. Това повлия силно върху възприемането ми на света като цяло. Започнах да се депресирам, не носих нищо цветно, за да почета своя другар, затворих се рязко в себе си. Не бях същия... Чак наскоро започнах да осъзнавам, че не си е струвало. Животът продължава и ако не го изживеем по правилния начин, няма да получим втори шанс. Земния ни път е изпълнен с моменти на несравнима мъка и безмерно щастие, на неописуема болка и върховно удовлетворение. Нека тези, които ни гледат от горе са спокойни, че се справяме и се чувстваме добре. Не е ли това най-важното? Затова се взех в ръце. Започнах да се занимавам по-задълбочено с политика и съм горд със сегашното си положение, с това, което постигнах. Затова не се давайте на тъгата и усещането, че няма изход. Винаги има! Ако ти се затвори вратата, излез през прозореца, ако е нужно! Запомнете, никога не казвайте, че нещо е невъзможно, защото с времето ще се убедите, че това не е така. Няма невъзможни неща! Единственото нещо, което няма как да стане е това, което ти си набиваш в главата, че няма да стане. Без желание няма смисъл да живеете. То е движещата сила в света. Желанието. Една проста дума с неописуемо влияние. Замисляли ли сте се... Някои искат власт и пари, други пък мир и разбирателство, а трети искат да имат възможността да обичат и да бъдат обичани... Помислете по темата и ще се удивите колко примера от ежедневието могат да се дадат и как една на пръв поглед обикновена думичка е в основата на всеки спектър в живота. Знам, че започнах да говоря по историята си, но пък малко споделен опит никога не е излишен. Благодаря за вниманието!