Когато Емили излезе навън, небето беше светлосиньо, с разпръснати облаци по него. Необикновено, както понякога се случваше, луната леко бледнееше там горе. Прелиташе самолет. Тя се заслуша в отдалечаващият се звук на машината. Беше толкова далечно и се изгуби само след няколко мига. Въпреки това, продължи дълго да се ослушва. Просто навик. Внезапно сетила се за отминалите времена Емили се затича към поляната, просна се на земята по гръб и се загледа в небесата, както правеха с най-добрия й приятел. Разбира се, това беше преди да настъпят големите проблеми и живота й да се преобърне. Ако сега Якуб беше тук щеше да попита с обичайния си весел тон:
- Кажи ми, скъпа къде пак те отнесе вятърът?- и веднага след това- Какво ще кажеш за една цигара?- тя щеше да се разсмее.
- Просто погледни небето, свалячо и няма да искаш да видиш цигара повече.
- Каква си мечтателка само. Но признавам, наистина е някак омайно.
Но той не беше с нея и най-вероятно нямаше и да бъде. Тя се откъсна от спомена, стана, изтупа панталона и светлата си блуза от полепналите боклучета. Все още я болеше дори при мисълта за Куба, но се застави да не мисли за него. Тя реши, че след като не може да го забрави ще се научи да не мисли за него.
Емили беше седемнайсет-годишно момиче, с тъмна, мека и разпиляна коса. Очите й бяха светло зелени с тъмно-кафяв кръг около зеницата й. Имаше тънка синя ивица в периферията на ириса. Всеки, който ги видеше се влюбваше в тях. Беше висока и стройна, което се дължеше на усилени тренировки.
Закрачи нервно към къщата. Очакваше я много работа за вършене.
