Емили отвори вратата на къщата и влезе. Отвътре я лъхна миризмата на зелен чай и прясно изпечен ябълков пай. Първоначално й се прииска да отвори печката и да си отреже парче. После щеше да отиде до любимото си място на прозореца в стаята й, като пътьом си вземеше и чаша чай. Но този път не направи така, а отиде в стаята си, пресегна се и взе куфара си от гардероба. Не усети кога майка й се беше появила на вратата.
- Какво си мислиш, че правиш?
Емили се обърна. Върху лицето й се изписа смесица от изненада и недоумение.
- А ти какво си мислиш? Заради мен Якуб го няма, не разбра ли?!
- Не ставай смешна! Той сам реши да тръгне, не си го карала!
- Направи го заради мен. Можеше да не съм сред живите, а на него един Бог знае какво са му причинили.
- Не можем да знаем. - лицето й се смекчи.
- Аз го усещам. Нещо не е наред. Трябва да замина.
- И къде ще отидеш? Нямаш представа къде е, а и да имаше не можеш да се справиш сама.
- Ти нищо не знаеш! Нали не мислише, че просто ще се предам след всичко, което стана. Повтарям ти няма да го изоставя, разбираш ли? - не се беше усетила как повишава глас, в отчаянието си и опита да накара майка и да я проумее какво и е. Все пак не можеше да я вини, но и не можеше да остави нещата така. Винаги се стигаше до този кръстопът. Когато решеше да тръгне нещо я спираше. Сега най-накрая, когато може би беше открила следа от приятеля си не можеше просто така да я остави. Също така не можеше да остави майка и да я спре. А и тя грешеше. Емили не беше съвсем сама. Трябваше да убеди майка си, че някак си се е отказала, което нямаше да е лесна работа и щеше доста да се потруди.
