Мамка му, не трябваше да се унася, единствено това не. Как можа да си го позволи?!
Единственото и успокоение беше, че се събуди само с 20 минути закъснение. Надяваше се, че не всичко е провалено. Имаше две пропуснати повиквания и две съобщения естествено бяха от Ари. Последното беше от преди 2 минути. Значи и оставаха 3 минути да тръгне или остава без превоз. Бяха измислили система, ако заспи или ако я хванеха. Първото повикване беше, за да извести Емили, че приятелката й е пристигнала. Ако не излезеше до 5 мин. следваше второто повикване, което имаше за цел да я събуди (ако не си беше изключила звука на телефона, разбира се). Още 5 мин. Следваше първото съобщение, което беше първо предупреждение. След него имаше още 5 мин., през които Емили можеше да излезе. И накрая последното съобщение. То беше най-важното. След него бяха последните 5 мин., когато все още можеше да излезе в противен случай Ари си тръгваше.
Сега трябваше да действа много бързо и тихо. Изправи се и гърбът й изпука. От спането на прозореца се беше схванала, но това не трябваше да я спира. Трите й минути течаха, затова се пресегна първо да вземе куфара си, а после и пухената си жилетка. Запъти се към вратата с уверени и безшумни стъпки. Не беше заключила и сега това беше в нейна полза. Излезе и затвори след себе си. Заслиза по стълбите почти тичешком и замалко не падна по лице. Докато стигне до долу вече се беше задъхала. Беше тъмно и почти нищо не се виждаше, но видя колата. Вътре Ари беше пребледняла. Дългата й червена коса беше хваната в хлабав кок. Като видя Емили се оживи и по лицето й се изписа неописуемо облекчение и й замаха да идва по-бързо. Последва бързо отваряне и затваряне на врата. Устните и на двете се извиха в усмивка. Между тях остана една въздишка. Бяха успели. И потеглиха.
-•-•-
Ари беше единствената й приятелка, която й остана след като загубиха Якуб и те двете бяха неразделни. Бяха опора една за друга и си споделяха всичко. Учеха в едно й също училище и се бяха сприятелили от клуба по фантастика. Макар Ари да беше с година по-малка от Емили това не им попречи. Имаха много общи интереси и вкусове като книгите например.
След това Ари бързо се сприятели и с Куба.
Ари беше малко по-ниска от Емили, с червена, дълга до кръста,коса, която най-често връзваше на опашка или кок. И имаше много ама много лунички. И това я правеше много чаровна и не само чаровна, а и красива. Очите й бяха тъмносини и дълбоки и сякаш можеш да се загубиш в тях.
-•-•-
Возеха се в очуканата кола на Ари, която тя си беше купила от един не всяващ доверие мъж, надминаващ петдесетте, но я спазари за добра цена. Поне това.
Половин час след като бяха потеглили не бяха обелили нито дума. Очевидно беше, че нито една от двете все още не можеше да повярва на това, което ставаше. Емили наруши тишината:
- Съжалявам, заспах.- промълви тя.
- Предположих.
- Само това ли ще кажеш??
- Какво друго?
- Ами не знам, не си ли ми ядосана например??
- Отначало много се притесних, после се ядосах, но каква полза от това, нали сега си тук.- Ари повдигна рамене като знак на безсилие.- Всичко висеше на косъм и ти го знаеше.
- Да знам. Вече ти казах, че съжалявам.
- Ами ето казах ти, нямаме какво толкова да говорим по темата.
Така разговорът им приключи. Емили се прехвърли на задната седалка и се излегна. Смяташе да поспи, защото ги очакваше дълъг път. Дълъг и мълчалив.
Трябваше да си почине преди да смени приятелката си. И двете сигурно приличаха на пребити, но беше за добра цел.
