То е с нас

Последни думи

Предвкусвам приятния миг на смъртта.
Трептящите вълни на гаснещо съзнание, докато страдащият се опитва да произнесе някакви последни думи, да напусне сцената подобаващо.
Класика.
Заветът може да бъде изговорен със затворени очи, което е много по-безинтересно, отколкото когато са отворени и оглеждат невидимия космически път. Дори във филмите последният поглед преди кончината е по-изразителен от простичко потрепване на клепачите. При отворени очи светлината може да се отразява в зениците и да сияе с целия придружаващ тази гледка драматичен ефект.
Всяка смърт е различна. Краят може да е ужасяващ или благороден. Но какъвто и да е, той очаква всички ни и трябва да е изпълнен със съответстващите детайли. Едно просто промушване например не дава нужното време за реакция, особено когато острието попадне в дихателните пътища. Твърде голяма кръвозагуба. По същия начин последните думи се контролират по-добре, когато нанесената вреда не засяга пряко сърдечната дейност, гласа или умствените способности. Смъртоносните наранявания, вариращи от травма до тежки разкъсвания, на свой ред могат да окажат помощ при съставянето на прощална реч. Кръвозагубата е минимална и позволява съсредоточаване. Отровата, която притежава свои забавени ефекти , може да бъде полезна чрез осигуряването на нужното време за сценични ефекти. В някои случаи тя предизвиква и конвулсии и задух, от които последните слова ще прозвучат още по-драматично. Ако към това се прибави пълна с пяна уста, се получава наистина незабравима картина.
В такива моменти нерядко се пораждат изрази, въплътени от крайния недостиг на време, който изпитва умиращият.
Ето няколко примера, които съм си записал прилежно. Пример първи:
"О, Божичко, майко, не позволявай това да се случи с мен! Моля те, помогни ми! Винаги ще те обичам!"
Спонтанно и достойно за публиката, макар и с намек за известна баналност. Разбира се, не всеки може да е Шекспир. Той също навярно не е бил, докато е умирал.
Друг пример:
"О, как боли... как ужасно боли... не мога да повярвам, че боли толкова силно!"
Триумф на сбитото изказване. Почти музикално. Според бележките е породено от изстрел в капачките на коленете и още три в сърцето. Постскриптум: пострадалият не издържа много след това. Опръсква с кръв цялата гора. Така и не го намериха.
Рядко ги намират.
Следващият е паметен:
"...надявам се в другия свят никога да не видя подобна жестокост..."
Кратко и изпълнено с емоции, като ирландска поезия. Може да се поднесе с чай. Според бележката отдолу жертвата е била завързана, а после са ѝ пробили черепа с бургия.
Тази, от 2004-та, ми е любима:
"Къде сбърках?"
Възможно ли е да съществува по-екзистенциален вопъл? Достоен за Камю. Според бележките в очите и ректума на жертвата са налели киселина. Оттук и тази кратка философска реплика.
Но нека спрем за миг и да си спомним, че повечето от нас не мислят какво ще кажат, когато дойде финалът. Разбира се, малцина са тези, които знаят как ще умрат. Ала както е и във филмите, рано или късно ще дойде този момент за едър план. И ако имате късмет, може някой да е наблизо, за да присъства на сцената. По какъвто и начин да напускат хората този свят, всички жадуват да бъдат запомнени. Дори ако е само с няколко последни слова. Когато обаче удари дванайсетте час, не е никак лесно да се сетиш за нещо значимо и човек е принуден да импровизира. Въпреки болките и страданията. Ако въобще им обръща внимание. Повярвайте, мнозина не го правят.
Помислете си само за безуспешните опити на някои актьори да звучат оригинално, когато получават Оскари. Как мрънкат изписаните върху носна кърпичка кратки слова с надеждата небесата да ги облагодетелстват с дар слово. Но това никога не се случва. Всеки е длъжен сам да се погрижи за своя финал. Всяка книга трябва да има важни последни думи. Всеки филм. А също и всеки живот.
Обожавам филмите.
И така, последен съвет. Опознайте себе си. Например - аз отнемам живот, защото обичам да слушам как хората страдат. Харесва ми как се молят и колко безпомощни изглеждат. Отново си спомням за един чудесен пример:
"Ще страдаш вечно заради това, което направи."
Тя беше млада майка, много красива и естествена. Няма да обяснявам с подробности какво ѝ направих с щипци и боя за коса, но ще добавя, че някои хора не искат да умрат, и тя не спря да се моли и да крещи цял уикенд. Беше истинско блаженство.
Но за да изясним нещата докрай, тя грешеше. Както се оказа впоследствие, за изненада и почуда на мнозина, аз харесвам живота си и очаквам с нетърпение всеки нов ден, без да се безпокоя за това, което може да се случи. Помня когато за пръв път изгубих гласа си. Бях на две години и вероятно съм пресилил нещастния си ларинкс от рев, но няма как да се чуе, когато гърлото ти е разпрано. Исках да говоря с другите, но се наложи да потиска това желание. Не потърсих съжаление. Нито от майка си, нито от онзи, който ми го направи, защото не само гърлото ми зееше, а и главата ми бе увиснала на една страна и аз вече не можех да крещя за помощ, а те ме оставиха да умра.
Последните думи, които си спомням, че произнесох, бяха:
"Заболя ме, тате..."
Прочувствено.
Животът ми започна отново в деня, когато изгорих къщата им, и стоях на тротоара, и ги слушах, и ги гледах как умират. "Някой да ни помогне! Живи ще изгорим!" Предсказуемо. Егоистично, безупречно. Толкова типично за тях. Първият записан в бележника цитат.
Понякога, когато това, което е останало от гърлото ми, започва да се свива мъчително и не мога да дишам, гледам видеозаписи на хората, които съм убил. Напрегнати, изпълнени с внезапни обрати.
Последните думи винаги са връхната точка.