"Глупава малка блудница". - Откакто се върнахме в работилницата Хектор неведнъж и дваж нарушаваше тишината. Не му отговорих, защото долавях в гласа му завист.
"Татко, сигурно ти е трудно да нямаш сила и за една пръдня".
Ако можеше, навярно щеше да хвърли по мен каквото му попадне - длето, чук, някоя летва, без да мисли за щетите, които може да нанесе, и за цената, която ще ми струва това. Инструментите на нашия занаят се предават по наследство, а материалите са специални, скъпи и твърди, за да могат да задържат мъртвеца долу.
Стараех се да не обръщам внимание на сумтенето и фъфленето му, докато продължавах работа над ковчега на Д'Агилар. Вече бе придобил нужните размери и форма, скован с яки железни пирони и вонящо лепило, изработено от човешки кости и намазано дебело на местата на съчление, за да предотврати опасността през тях да избяга нещо ефимерно. На най-далечния тезгях, положена така, че да не бъде опръскана с боя, лепило или лак, лежеше бледолилавата копринена възглавница, натъпкана с гъши пера и лавандулов цвят. Тази вечер щях да довърша обшиването ѝ и после да я поставя в ковчега, като я залепя с друго, благоухание лепило, за да прикрие смрадта на туткала.
Вярно е, че цените ни са малко раздути, но затова пък никога не предлагаме нищо освен най-доброто, на което са способни Балантайн.
Прибой отвори за дръжките и пантите, като използвах най-добрата бургия с инициалите на Хектор върху маткапа - малко преди смъртта на Хектор тази бургия, която навярно надхвърляше сто години, се бе изметнала и му бе пробила дланта. Наложи се да купи нов маткап, срещу доста солидна сума. Сега това блестящо изделие е лично мое - дори инициалите съвпадат с моите.
"Взе ли го?" - попита ме Хектор, изтощен от роптаенето.
Кимнах и завинтих първата панта на мястото ѝ, златистата ѝ повърхност изглеждаше почти мръсна в сумрака на работилницата. Скоро щях да запаля лампите, за да мога да работя през нощта, та да имам възможност отново да видя Лусет утре сутринта, без да се налага да измислям някакъв повод или обяснение.
"Покажи ми".
Изправих се вдървено и се протегнах. В джоба на полата ми, до малките клещи, бе миниатюрната кутийка, която Хектор навремето използваше за енфие. Сега вътре имаше зъб - черен и прогнил в средата и миришещ по-силно, отколкото би трябвало. Към корена му все още бе прикачена мъртва плът, от която се разнасяше миризма на разложено. Майстор Д'Агилар щеше да се спусне в земята преди времето си, а аз разполагах с още нещо, което да добавя към колекцията ни от заразни субстрати, нещо, което нямаше да бъде нито разпознато, нито да породи нечие любопитство.
"Ах, чудесно! - възкликна Хектор. - Много фино. Би могла да понаучиш нещичко от тях. Наистина в чаша чай - не беше кой знае колко изобретателно, нали? Очаквах по-добра кончина, ако питаш мен".
"Не беше настинка в чаша чай, татко. - Вдигнах маткапа. - Прибягнаха до изпитани средства. Дръжката беше намазана с отрова и захабих зъбчатката, за да осланя механизма. Нужна бе само отворена рана. Достатъчно изобретателно ли е за теб, татко?"
Той отмести поглед и отново почна да сумти недоволно.
"Онова момиче не те иска".
"Обстоятелствата показват друго".
"Глупачка. Отчаяна малка тъжна глупачка. Как можах да отгледам такова идиотче? Не те ли учех да гледаш вътре в хората? Всеки може да види, че не си подходяща за мис Лусет Д'Агилар. - Той се разсмя. - Мечтаеш ли за нея, Хепсибах?"
Хвърлих маткапа по него. Той мина през тялото му и се блъсна с метален звън в стената.
"Държах те покрит! Загърнах огледалата! Лично изработих и заковаха ковчега ти - как така все още си тук?" - изпищяха наум.
Хектор се усмихваше.
"Може би не съм тук. Може би си толкова самотна, дъще, че сама си ме върнала".
"Ако наистина бях самотна, щях да си измисля по-приятна компания". Но все пак в думите му, изглежда, имаше капчица истина, защото се почувствах наранена.
"Мила моя дъще, няма друг, освен семейството, който да държи на теб".
"Когато я получа - отвърнах - няма да се нуждая от теб".
"Че защо някой ще те поиска?" - попита той жлъчно.
"Ти ме искаше, татко. Или смъртта е замъглила паметта ти?"
Срамът кара да млъкнат дори мъртъвците и той се разтвори във въздуха и най-сетне ме остави сама.
Поех дълбоко въздух, за да успокоя треперенето на ръцете си, и се заех с измерването на точните места на ключалките.
-Ковчега е готов - казах като се постарах да скрия, доколкото е възможно, разочарованието в гласа си. Една прислужница бе откликнала на потропване то ми и ме бе отвела в гостната, където вдовицата ме прие неохотно. Ангелът на вратата дори не отвори очи.
Мадам кимна.
-Днес следобед ще пратя слуга с товарния фургон, ако това е достатъчно. - Не оформи изречението във въпрос.
-Напълно достатъчно. Хонорарът?
-Ще бъде изплатена в деня на погребението - който е утре. Нали ще наминете след това? - И ме дари с усмивка, която притежаваше очарованието на вкочанен мъртвец. - Не бих искала да ви бавя.
Отвърнах на усмивката ѝ.
-До утре тогава. - Изправих се. - Не ме изпращайте, ще се справя сама.
أنت تقرأ
То е с нас
رعب"Да поговорим за страха. Няма да повишаваме тон, нито да крещим, ще разговаряме съвсем разумно. Ще поразсъждаваме защо понякога нормалното внезапно се превръща в свръхестествено."-Стивън Кинг Тук ще се срещнете и ще се запознаете с най-успешните и в...
