То е с нас

Човекът, който обичаше цветята-2 част

  -Ще взема розите - заяви младежът и този път бе ред на стареца да се засмее. Двамата мъже, които подхвърляха петачета, погледнаха към тях и също се засмяха.
  -Хей, малкият! - извика единият. - Трябва ли ти венчална халка? Ще ти продам моята евтино - вече не ми трябва.
  Младежът се ухили и се изчерви чак до корените на тъмната си коса.
  Продавачът избра шест рози, подрязва стъблата им, напръска ги с вода и ги уви в коничен целофан.
  -Тази вечер времето е като по поръчка - казаха по радиото. - Ясно и топло, температурата се покачва, ако сте романтичен мечтател, може да наблюдавате звездите от покрива си. Забавлявайте се, нюйоркчани, забавлявайте се.
  Продавачът прикрепи целофана с прозрачна лепенка и поръча на младежа да каже на младата дама да прибави малко захар към водата, за да запази цветята по-дълго.
  -Ще ѝ предам - отвърна младежът и му подаде петдоларова банкнота.
  -Благодаря.
  -Просто си върша работата, приятелче - каза старецът и му върна един долар и две монети по двайсет и пет цента. Усмивката му помръкна. - Целуни я от мен.
  По радиото "Фор Сизънс" запяха "Шери". Младежът прибра тестото и тръгна нагоре по улицата. Широко отворените му очи гледаха тревожно и жадно и сякаш не забелязваха хората, които се движеха на приливи и отливи по Трето Авеню. Беше вглъбен, като че изпитваше приятно предчувствие. Но все пак отделни фрагменти се врязаха в съзнанието му: майка возеше в количка бебе с изцапано от сладолед лице, момиченце скачаше на въже и си припяваше: "Бети и Хенри са на дървото и се целуват! Първо идва любовта, сетне - бракът, а ето и Хенри с бебешка количка!" Две жени стояха пред обществената пералня, пушеха и коментираха как са изкарали бременността си. Група мъже се бяха втренчили във витрината на универсалния магазин, където бе изложен огромен телевизор (на етикета му се мъдреше четирицифрена цена). Предаваха бейзболен мач и лицата на играчите имаха зеленикав оттенък. Игрището беше обагрено в светло розово, а нюйоркчаните водеха с шест на едно срещу филаделфийците.
  Стиснал цветята, младежът отмина, без да съзнава, че двете жени пред пералнята за миг спряха да бърборят и го изгледаха с копнеж, когато мина покрай тях с букета рози. Времето, когато им поднасяха цветя, беше безвъзвратно отминало. Младежът не забеляза, че младият регулировчик спря движението на кръстовището, за да мине той. Самият регулировчик беше сгоден и безпогрешно разпозна замечтаното изражение на младежа - забелязал го бе на собственото си лице, отразено в огледалото за бръснене. Младежът не обърна внимание на двете момичета, които го отминаха, без да го удостоят с поглед, а сетне се прегърнаха и се засмяха.
  На ъгъла на Осемдесет и трета той спря и сви в дясно. Улицата бе по-тъмна, от двете ѝ страни се редуваха солидни къщи и сутеренни ресторанти с италиански имена. Три преки по-надолу играеха уличен бейзбол. Младежът не стигна дотам, а свърна по тясната алея.
  Звездите обсипваха небето и хвърляха мека светлина, но алеята беше тъмна, от двете ѝ страни бяха наредени кофи за смет. Сега младежът бе сам - не, не съвсем сам. Дочу в мрачината пресеклив вой и се намръщи. Явно любовната серенада на уличния котарак не му се нравеше.
  Тръгна по-бавно и погледна часовника си. Беше осем и петнайсет и Норма вече трябваше да...
  Изведнъж я видя, идваше откъм двора, носеше тъмносини панталони и моряшка блузка, която го накара да потръпне. Винаги се изненадваше, когато я виждаше за първи път, винаги усещаше приятен шок - изглеждаше толкова млада.
  На лицето му грейна усмивка, която сякаш се излъчваше от цялото му същество, и той ускори крачка.
  -Норма! - промълви младежът.
  Девойката го погледна и се усмихна, но когато се приближи, усмивката ѝ помръкна... Той също престана да се усмихва и за миг бе обзет от безпокойство. Лицето ѝ над моряшката блузка внезапно му се стори непознато. Смрачаване се... нима се бе припознал? Разбира се, че не. Наистина беше Норма.
  -Донесох ти цветя - промълви той с облекчение и ѝ поднесе букета.
  Тя погледна цветята, усмихна се и му ги върна.
  -Благодаря, но грешите. Името ми е...
  -Норма - прошепна той и измъкна чука от джоба си, където го бе крил през цялото време. - За теб са, Норма... винаги са били за теб... всичко е за теб.
  Тя отстъпи назад, лицето ѝ се превърна в бяло петно, отворената ѝ от ужас уста прие формата на буквата "О" и тя не беше Норма. Норма бе мъртва, умряла бе преди десет години, но това нямаше значение, защото му се искаше да изкрещи. Вдигна чука, за да спре вика си, да го убие. Когато замахна, цветята се изплъзнаха от ръката му и целуфанът се разтвори. Червени, жълти и бели рози се разпиляха сред прогнилите кофи за смет, където котките се любеха в мрака и наддаваха любовни писъци, писъци, писъци...
  Той замахна с чука и момичето не изпищя, но би могло, защото не беше Норма, нито една от тях не беше Норма. И той замахна с чука, замахна с чука, замахна с чука... Тя не беше Норма, затова я уби, както бе сторил пет пъти преди това.
  Не знаеше колко време е минало. Пъхна чука във вътрешния джоб на сакото си и отстъпи от тъмната фигура, просната върху паважа, отстъпи от розите, разпилени около кофите за смет. Обърна се и си тръгна от тясната алея. Цареше пълен мрак, дори играчите на бейзбол се бяха прибрали. Ако върху костюма му имаше петна от кръв, нямаше да се виждат в тъмнината, в меката пролетна тъмнина. Името ѝ не беше Норма, но той знаеше своето име. Казваше се...
  Любов!
  Казваше се Любов и вървеше по тъмните улици, защото Норма го чакаше. И той щеше да я намери. Скоро.
  Младежът се усмихна и закрачи наперено по Седемдесет и трета улица. Мъж и жена на средна възраст, седнали на стъпалата пред дома си, го изгледаха, когато ги отмина със сведена на една страна глава, отправени в далечината очи и усмивка на устните. После жената казва на мъжа:
  -Защо вече не изглеждаш така?
  -А?
  -Нищо - отвърна тя, но продължи да гледа след младежа със сив костюм, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта.