Слепота

Пролог

- Заведи ме до кафенето - казва и ме пуска на земята.

Учудвам се и той го вижда. Не мога да направя това, за което ме моли.

- Но татко... - опитвам се да му обясня. Той ме прекъсва.

- Ти го можеш, скъпа моя - убеждава ме с неубедителен тон, - можеш го - повтаря и ме хваща бавно за ръката. Чувствам се по-сигурна.

Всеки ден, когато можеше да ме изведе навън, той ме водеше в кафенето на една близка улица. Пиеше бяло голямо лате и го правеше докато е още съвсем горещо, аз винаги получавах незаслужен десерт от щанда със току-що извадени от фурната сладки. А сега той искаше аз да го заведа. Страх ме е. Въпреки че той е до мен и знам, че няма да позволи нищо лошо да се случи... Все пак ме е страх.

Усещам, че вали сняг - малки снежинки се топят по кожата на ръцете ми и сякаш това е нещо, което никога не бях усещала преди това. Не, преди попивах с поглед цялата картинка - града с натрупалия навсякъде сняг. Този по покривите, по шосетата, по стъклата на колите, под струята светлина на уличните лампи нощем... Вече ми беше останало само това да го усещам.

Но картинката, която сега си представях, беше по-красива отвсякога.

Първата зима, която никога нямаше да видя.

- Няма да се случи нищо лошо - обещава ми, но аз вече го знам. Знам го и все пак ме е страх. - Аз съм тук, до теб.

Играем тази игра вкъщи доста често през последните няколко месеца - той се отдалечава и ме кара да се ориентирам къде се намирам чрез всяко останало сетиво, с което разполагам. Но досега никога не го бяхме правили навън. Нито веднъж. Но при положение, че вече бях наизустила всяко кътче в новия ни малък апартамент, предполагам беше дошло време да надградя познатата територия.

Знам пътя до това кафене - опитвам се да събера кураж и правя първата си самостоятелна стъпка от доста време насам. Макар че ме държат за ръката, се чувствам някак по-свободна; успявам да запазя контрол.

- Ако ти е трудно - съветва ме татко, - можеш да броиш наум. Понякога помага.

Не помага особено. Никак даже. Все пак опитвам.

Едно, две - стъпка. Четири, пет - стъпка. Шест, седем - спъвам се.

Татко ме хваща, но някак вече съм загубила самочувствие. Свободата, която с гордост бях усещала преди малко, се превръща в просто чувство, сетиво, отлетяло по-бързо от летен дъжд. Нов спомен.