Виртуална Реалност ( Virtual Reality)

18 глава- Край на играта

-Недей!- изкрещя Антъни- Спри! Ти толкова много искаше да се върнеш! Недей!
- Не го прави, детето ми!- проплака Роза- Ще измислим нещо друго, моля те!
Лорна ги погледна със същия онзи пламък, само че сега в очите й се четеше и друго: непреклонна  решителност. Тя доближи ръка до бутона и чу гърления глас на Антъни зад себе си:
- Натиснеш ли го веднъж, оставаш тук до край! Спри! Спри! Това  последният ти шанс!
Тя се обърна към него и извика, ясно и отчетливо:
- Помниш ли, когато ми каза, че животът ми в реалността не си заслужава? Е, беше напълно прав! Той не струва пукната пара! На никого няма да липсвам, нищо няма да се промени без мен! Никой нищичко не губи!
Лорна крещеше, но не с тъга, а с някаква странна ярост-ярост, примесена с безсилие и болка и отново посегна към бутона
- Спри, дете- извика Роза зад нея- Аз все някак ще стана майка, все някак ще си имам дете, но твоята  майка никога повече няма да те види! Помисли за нея..не й го причинявай, тя не заслужава...
Тогава нещо странно се случи с Лорна. Всичко около нея сякаш изчезна и вече не чуваше писъците и молбите им. Затвори очи и се озова в едно...кафене. Не, не беше кафене, беше сладкарница. Сладкарница "Ванилия и ягоди". Най- любимото й място в целия град! Пред нея имаше купичка сладолед, залят с три черпака шоколадов сироп. А на стола срещу нея стоеше майка й и се усмихваше. С онази усмивка, която Лорна обичаше най- много. Идваха тук всяка неделя и изкарваха часове. Разказваха си как е минала седмицата им, какво ново са чули, прочели, видели. Лорна обожаваше тези недели. Чакаше ги с нетърпение. Сега отново беше там. С майка си, която през смях й казваше да внимава със сладоледа, защото може да си изцапа блузата и й тикаше една салфетка настойчиво в ръцете. Сърцето й се сви...Никога повече нямаше да отиде там, никога повече нямаше да преживее това, никога повече нямаше да чуе гласа на майка си. Не. Нямаше да го позволи.
Но Роза и Константин също нямаше да го преживеят никога.
Те заслужаваха повече. Те бяха способни да дадат толкова любов на детето си. Щяха да са заедно дълги години и го обичат толкова много- не като бащата на Лорна, който беше изоставил майка й още щом бе разбрал, че чака дете. Не. Те никога нямаше да го сторят. Те заслужаваха да са щастливи. Всичко това мина през главата й за секунда. Споменът изчезна така, както се беше появил. Лорна отметна косата си назад, избърса една малка сълза и сложи ръка на бутона...

                                                                    ******

В следващите няколко секунди много неща се случиха много бързо. Дланта на Лорна докосна бутона и точно в този момент някой я изблъска от там и тя се строполи по гръб на земята. Изправи се и се вцепени: пред таблото беше не друг, а Марина. Нежната й ръка с цвят на топъл шоколад силно натискаше копчето, а сините й очи се бяха смалили до размера на точки.
- Марина...- изстена Лорна
- За теб- всичко- усмихна й се Марина- Всичко.
Роза, Константин и детето им плачеха със сълзи, а Антъни стоеше отстрани и наблюдаваше със студено изражение и изведнъж каза:
- Остана само един начин. Така програмирах играта. Всички играчи и всичко, създадена в нея, отиват в реалността, ако...
Другите го гледаха вцепенени. Той отвори менюто на играта, въведе няколко сложни кода, няколко пароли и числа и после въздъхна:
- Сбогом на всички. Благодаря ви, че играхте, за мен значи много. И Лорна- процеди той- Обичам те.
Всички светлини изгаснаха, всичко утихна за момент...после Антъни наведе надолу глава и каза, някак на себе си:
- Край на играта.
Блесна ослепителна светлина и Лорна затвори очите си.