Три етажа под Ада

Девета част

(обърнете внимание на гифа ⬆, който VDyakowa направии »Oscar Green came to say you're beautiful «)

            Гледна точка на Ния:

  Нямах никакъв опит с това с гласовете. Не ги познавах и не можех да разбера как действат. Всички ми обясняваха, окрасявайки истината с многоцветните тънкости на лъжата.
Защото не знаеха и това ги плашеше.

  Опитваха се да изградят картина в главата ми, но явно не бяха художници. Търсеха и думи, с които да ми ги опишат, но не успяваха. Явно не бяха и писатели.
Но с мълчанието си, Оскар Грийн, ми каза най-много. В очите му виждах страх, когато говорех за тях. Тялото му леко потрепваше, докато поемаше количество кислород, за да се успокои. Той имаше тази способност да разказва истории в тишината. Така разбрах какво е въздействието, което имат гласовете.

  —Ния, забързай се малко, ако обичаш! Ще изпият всичко, докато стигнем до там - извъртя очите си Олив.

Както винаги някой трябваше да прекъсне монолога ми. По принцип нямах никакво желание да ходя на това парти след последния път. Исках да си остана в стаята, да прочета нещо и да си лежа, но идеята, че Оскар ще е там ме печелеше всяка секунда, в която се разобеждавах да отида.

Бях сигурна на 100%, че няма да се оправям. Всички там ходеха с кецове и дънки, нямаше ги момичета с тесни рокли и високи обувки. Това ми харесваше, беше по като за мен.

С Олив слязохме на входа, където чакахме Шарлот ,защото останалите вече бяха там. По пътя двете си говореха, докато аз си мълчах. Когато те двете общуват аз нямам работа при тях. Техните разговори са 50% клюки за всеки от институцията и 50% безмислени изречения, които служат за нарушаване на неловката тишина.
Докато с Лейн приказката ми вървеше толкова лесно. Винаги имаше тема, по която да говорим. Винаги имахме въпроси, които да зададем, за да се опознаем.

Вървяхме сигурно само няколко минути преди да чуем силната музика, която ни подсказваше, че сме пристигнали. Този път определено имаше повече хора, защото мястото се беше препълнило с пияни тинейджъри.

Погледът ми отчаяно търсеше този на Оскар. Нямаше го на дънера, което ме очуди. Още по-странното беше, че е застанал до касетките бира, отпивайки от червената чаша. Говореше разярен с Кристофър, крещеше в лицето му, докато Пиърс слушаше внимателно. Гледаше го с толкова ненавист и беше стиснал ръцете си в юмруци.
Картинката беше толкова различна, сякаш си бяха разменили ролите. Не бях виждала тази страна на Оскар и едва ли някой я е виждал.
Стоях близко до навалицата, даже почти бях част от нея, защото исках да разбера какво е предизвикало тази страна на Оскар да излезе наяве. Какво може да направи Кристофър, за да го предизвика.