Канелени Сълзи

4

РАЗЛИЧНИ ХОРА, РАЗЛИЧНИ ПЕЙКИ

С Рут бяхме насядали върху пейките в парка, в който всички стари хора се събираха по онова време. И да, определено не ни включвам към това определение. Клюкарските разговори, съчетани със семки наистина не ни допадаха.

На отсрещната пейка се бяха наредили, мои набори, сякаш по височина на пейката. Днес поемаха ролите на своите жени, обсъждайки всички от квартала. Не дай си боже да пропуснат някой!
Но, не. Бяха оставили обичайните си разговори и се чуваха как разказват за моментите си от армията, за това кога са заспали и как все повече паметта им изневерява.

А на пейката срещу тях бяхме седнали ние, семейство Еърън. Бях там, седнал до Рут, четейки й любимото стихотворение.

Някъде ще сме о'кей.
Може би в подножието на планината.
Някога ще сме о'кей.
Искаше ми се да е сега.
С някого ще сме о'кей.
Искаше ми се да е с теб.
И ти нервно ми каза, че вървим.
Че към Луната вървим,
Така ми каза ти,
А аз повярвах, гледайки в твоите сиви дълбини.

— Кларк?- въпросително каза тя, взимайки малката книжка от ръцете ми.

— Да.

— Понякога прихващам от теб и започвам да размишлявам върху някои доста, безмислени за мен, неща -засмя се с тихия си леко изтощен глас.

—Като например?

—Например за всички ненужни думи, които изговаряме всеки ден. Говорим си какво сме щяли да сготвим довечера, как в неделя сме щяли да изчистим и прочие. Това е пълно разхищение!- след казаното аз разтворих устните си в голяма усмивка и огромна доза задоволство, че отвори тази тема, по която знае, че имам мнение.

—За някои е нормално да общуват за бита на хората, за това, което правим всеки ден и какво ще направим утре. Но наистина - разхищение е. Човешкия ни говор е дар и можем да го използваме за много повече от това -въведох я, както винаги за началото на моето устно есе.

—Често ли го правя?

—Е, само с приятелките ти, но е достатъчно дразнещо, спокойно!- честно казано не им обръщах много много внимание, а напротив, радвах се, че все още има живи съученици.

Продължих да разказвам може би още 1 час, в който тя кимаше с глава и задаваше повече въпроси от всеки друг път.
Но наистина, не мога да бъда по благодарен за това,че има с кого да обсъждам нещо повече от това какво ядох сутринта.

Рут се прибра, а аз останах в парка, за да изчакам дъщеря ни. По принцип след всяка наша среща с нейн приятел тя идваше, за да изслуша анализите ми за този човек.

След минути видях как Яна идва насам. Косата й беше сплетена на плитка и носеше този жълт пуловер, който майка й така се вълнуваше да й подари за Коледа. Е, познайте - не й хареса особено, но все пак успя да заблуди майка си, че го обожава.

—Здравей, татко -прегърна ме тя.

—Здрасти, дечко -усмихнах се топло.

Разхождахме се около миниатюрното езеро в парка, правейки обиколка след обиколка като пълни глупаци.

—Какво мислиш за него?- попита ме тя притеснено. И не, определено нямаше да й спестя допълнителния си разговор с момчето.

—След като всички си тръгнахме, минах през пекарната в квартала ти, а на излизане видях този твой приятел да седи облегнат на стълба, пушейки си.

—О да, пуши, обаче не е голям проблем за мен- потрепна синьото в очите й точно както водата в езерото.

—За мен също -съгласих се аз.- След това си поговорихме и той ми казваше всички тези неща, които аз говорех на баба ти и дядо ти едно време. Аз бях искрен, надявам се и той да е.

—Изглежда ли ти сериозен?- каза тя с надежда в гласа си.

—Изглежда като човек, който не би те предал, Яна. Íî ïîñòîÿííî ãо изпитвай, показвай му, че искаш нещо сериозно, че ти си скъпоценна. Íå ìó ïîêàçâàé ïúëíà ñèãóðíîñò, âèíàãè îñòàâÿé ìàëêî ìÿñòî è çà ñúìíåíèå. Íî íàé-äîáðå ùå áúäå, àêî íàìåðèø ñîáñòâåíèÿ ñ íà÷èí.

—Татко..-прекъсна ме уморено.

—Не, чуй ме. Ти наистина си скъпоценна и неповторима и никой няма право да се възползва от това и да те наранява. Мъжете имаме навика да пречупваме нещо в жените преди да си научим урока. Гледай да го разбере преди да те е счупил.

Нямаше да стане. Нямаше как той да я обича и да не я счупи. Не я ли нарани, не е за нея, не е достатъчно истинен. Но въпреки това исках тя да остане непокътната, защитена.

-Мъжът, който знаеше какво е да счупиш и какво е да лепиш.